|
|
 |
|
|
|
|
 |
|
|
|
|
|
|
|
|
 |
|
Авторът се стреми да предложи достъпни отговори на най-съществените въпроси, свързани с учението и практиката на Православната църква. Предназначена е предимно за хора, които правят първите си стъпки към Църквата.
Архиепископ Павел, е предстоятел на Финландската православна църква от 1960 г. В сравнение с останалите православни църкви Финландската е малка – около 70 000 причастници, които са разпръснати из цяла Финландия и живеят сред лутеранско мнозинство. Във време обаче, когато почти навсякъде по света – и в традиционно православните страни, и в Западната „диаспора” – Православната църква преживява криза, малката Финландска църква е образец не само на ред и стабилност, но преди всичко на духовна жизненост и вътрешен растеж. Това тя дължи в немалка степен на своя „отец архиепископ” и „владика”, както любящо го нарича неговото паство заради наистина уникалното му духовно и пастирско водителство.
Православен карелец по произход, архиепископ Павел приема монашество на младини във Валаам, известния древен манастир на Ладожкото езеро, който от векове е бил средище на духовния живот за Cеверозападна Русия и Карелия. И както сам той признава, може би щял да остане в манастира до края на дните си, ако „Северната война” от 1939 г. между Финландия и СССР не бе предизвикала евакуацията на валаамското монашеско братство във вътрешността на Финландия. Така братството било въвлечно едва ли не против волята си в живота на Финландската църква, а през 1960 г. един монах по призвание, духовно формиран от найавтентичния монашески дух и традиция, бил избран за архиепископ (втори по ред) на Карелия и цяла Финландия. По това време Финландската църква все още се възстановявала от кризата, причинена от войната (евакуацията на цялото карелско население от неговия естествен православен дом в Източна Карелия), но също така и от трудностите, последвали обявяването през 1918 г. на независимостта й от Руската църква. Непризнаването й било двустванно – психологическо и културно. От една страна – финландското лутеранско мнозинство се отнасяло към Православието като към „руска” т. е. чужда религия. От другата страна било каноническото непризнаване от Руската църква, която до 1958 год. оспорвала автономията, дадена на бившата й епархия от Константинополския патриарх.
Необходимо било преустройство на национално, духовно и канонично ниво. Това била първата задача, която стояла пред новия архиепископ. И днес, двадесет години покъсно, може без преувеличение да се каже, че в изпълнението на тази задача архиепископ Павел успял, надхвърляйки всички очаквания. Въпреки малката си численост, Финландската православна църква днес е органическа част от националната структура, толкова истинки финландска, колкото и истински православна. Тя е съставена от три епархии, с добре организиран административен център в Куопио, където е седалището на архиепископа. Нейната богословска семинария, която през септември 1978 год. отбеляза своя 60 годишен юбилей, е освободена от всякакъв вид провинциализъм. Тя е градивно отворена към всички положителни постижения в съвременното православно богословие. Манастирите Нови Валаам и Линтули всяка година привличат хиляди поклонници. В същото време се наблюдава дълбоко и истинско възраждане в областите на литургичния живот, музиката и иконописта. Без съмнение и вдъхновител, и носител на финландската православна идентичност, на този градивен и жив синтез, интегриращ разнообразните „наследства”, пазени от Финландската църква, е архиепископ Павел. Той е не само всенародно почитан религиозен водач на Финландия, но и авторитет, чийто глас се чува с все повече и повече растящ респект и внимание от цялата Православна църква.
Този успех се дължи не само на административните умения на архиепископ Павел, но преди всичко на духовното му проницание, съчетано по уникален начин с неговия пастирски дар. Той е богослов, канонист и литургист, но не в тесния, „академичен” смисъл на тези понятия, а на много подълбоко, по автентично ниво: на нивото на изцяло приетото като послушание, като пълна отговорност епископско служение. В него виждаме не просто частичен интерес към някоя от споменатите „дисциплини”, а едно пълно себеотдаване на Църквата и на всичко, което е добро за нея и за човешките души, които му вярват. Това е, което го прави богослов, канонист, литургист и бележи всичките му слова с това дръзновение, сила и директност, и бих добавил – „очевидност”, които толкова липсват при много от днешните православни дискусии и дебати.
|
2003 webmaster