"...Учените от всички области,
които се занимават с изучаването на човека, посочват, че той все
повече става „система”, „машина”, „робот”, „клоун” и хладна самозатворена
монада, която се задъхва от „изолацията”. Неговото битие е изпълнено
с екзистенциален страх – страх от другия и от различното. Човекът
е изгубил посоката и целта на движение; той е забравил за личния
грях и отговорност и затова все повече върши и търпи насилие;
запълва вътрешната пропаст като „консумира” магията, която му
предлага съвременния вавилонски пазар. Той храни хладното си сърце
и празната си душа с общи и абстрактни понятия, каквито са щастие,
справедливост, право, правова държава, партия, нация, религия,
прогрес, напредък, демокрация, мир и т. н. Празни думи – празен
дух; мъртъв дух – мъртво слово! За уплашения човек на нашето време
всички тези абстракции и системи стават особено „приятни убежища
за лъжливото съществуване” и затова не е чудно, че в края на този
век той жадува най-много и от дълбината на своето битие за свобода,
живот и човешко достойнството.
Православният християнин носи върху
себе си всички тези рани и травми, а патогенните клетки на света
разрушават Църквата и нейния организъм. Християнските общества
и култури изчезват, а християнският начин на живот и нравственост
са разрушени. Техниката и технологията налагат на християните
безлични и институционални отношения. Църковната организация и
институции са се бюрократизирали и отчуждили от конкретните хора.
Езическият и зоологичен национализъм превръща Православието или
в национална идеология, или в естествена и „пазарна” религия и
отдавна подкопава самите основи на единството на Православната
църква.
Държавите отнеха външната власт на
Църквата като „официална” институция и я приспособиха за своите
нужди или за нуждите на потребителската идеология.
В началото на третото хилядолетие,
на предела на вековете, Православната църква се намира в изгнание,
в диаспора, в ъгъла на историята и на обществено-историческите
процеси... Но заедно с всички недостатъци и слабости, които не
са малко и не са без значение, някъде в дълбините на своето битие
Църквата носи „лекарството за безсмъртие"..."
Въпросите и проблемите, които разглежда тази книга, са породени от различни обстоятелства и най-вече от драматичните събития от последното десетилетие на двадесети век. За тях стана дума на многобройни семинари, симпозиуми, конференции, трибуни, кръгли маси, в медиите, в страната и в чужбина. Имах възможността да участвам в тези събирания благодарение на доверието, добротата и любовта на отделни хора. В тази книга (сборник от студии, статии и есета) се съдържа част от това, което съм казал или написал по този повод, без съществени допълнения и изменения. Някои текстове вече са публикувани, но повечето се публикуват за първи път с цел да подтикна по-нататъшни разговори по така важните въпроси, които измъчват съвременния човек.
Протопрезвитер проф. д-р Радован Бигович е роден на 17. 01. 1956 г. в гр. Никшич (Сърбия и Черна Гора). След основното си образование завършва петгодишна семинария в манастира Крка (Хърватска), а след това се дипломира в Богословския факултет на Сръбската православна църква в Белград (1980 г.). Заедно с това завършва философия във Философския факултет на Белградския университет. Известно време прекарва във Франция. Защитава докторска дисертация в Богословския факултет в Белград, където е бил асистент, доцент, а понастоящем е редовен професор по Въведение в богословието и Сравнително богословие.
