"...Свещеното Писание е основен
извор и авторитет на християнската вяра. Като такова то винаги
е било предмет на интерес както за тези, които изповядват християнското
учение, така и за неговите критици. Отношението към Свещ. Писание
е “камък за препъване” на много хора, които се лутат в своята
вяра или излизат извън рамките на Църквата. За Църквата то е единно
по смисъл и съдържание цяло, върху което се гради църковната икономия (“домостроителство”) и чрез което
се засвидетелства Божията спасителна дейност през историята. Като
основен авторитет на вярата Свещ. Писание дава съдържанието и
смисъла на църковното богослужение. То е извор на догматическото
учение и на нравствеността на християните.
Поставянето под съмнение авторитета
на вярата на Свещ. Писание води до релативиране на всичко посочено
по-горе. Както е известно, въпросът за авторитета на Свещ. Писание
е свързан най-напред с изграждането, развитието и установяването
на канона. След това идва питането за мястото и авторитета на
отделните книги. Самият въпрос за канона на старозаветните книги
в юдейството е поставен на събор на равините в края на 1 в. сл.
Христа, като впоследствие е решен окончателно. Новозаветният каноничен
сборник е приключен по-късно, в края на 4 век, като колебанията
там също не са малко. От една страна те са свързани с авторството,
мястото и времето, а по такъв начин – и с авторитета на отделни
послания и книга Откровение. От друга страна изниква и въпросът
за цялостното оформяне на свещения християнски сборник, включващ
Стария и Новия Завет, наречен Библия.
По отношение на Стария Завет колебанията
засягат книгите, които не са включени в еврейския свещен сборник,
но се съдържат в широкоразпространения превод от еврейски и арамейски
езици, известен като “превод на седемдесетте (преводачи)” или
на латински Septuaginta и предназначен за евреите извън Палестина.
“До събирането на книгите на Писанието в канон и възприемането
им като канон е съществувала динамическата реалност на религиозните
общности, в които устното обучение, писането, издаването на текстове
и широкото използване и предаване на устната и писмената традиции
са били в употреба в съгласие с променящите се обстоятелства и
нужди на Божия народ”. Така в продължение на един дълъг период
старозаветното писание получава статут на сборник от свещени книги,
които били постепенно събирани и ползване от юдейските общини.
Църквата в лицето на отделни свои
представители от първите векове след Хр. като св. Ириней Лионски,
Тертулиан и автора на т. нар. Мураториев канон (от края на 2 в.
сл. Хр.) приема като безспорни двадесет и две новозаветни книги.
Тогава все още съществува неустановеност както по отношение на
новозаветните, така и на старозаветните книги. По-конкретно колебанията,
свързани с новозаветния канон, се отнасят до Второто послание
на св. апостол Петър, Посланието на Юда, Второто и Третото послание
на св. апостол и евангелист Йоан, кн. Откровение. Образуването
на общия библейски каноничен сборник не е някакъв отделен акт,
решение на институция или на някоя авторитетна личност. То е резултат
на постепенното избистряне на църковното самосъзнание посредством
действието на Св. Дух в Църквата, относно авторитета и достойнството
на Свещ. Писание. Така старозаветните и новозаветните книги придобиват
статут на свещено писание в християнските общини. Следователно
Църквата в своята пълнота е имала последната дума да определи
кое е свещено писание и кое не. А самият факт, че тя не е приела
някакво формално решение по въпроса, говори, че Църквата се ръководи
не от външни авторитети, от външни решения, а от своя вътрешен
опит, който извира от нейния мистичен живот, осъществяван посредством
благодатните действия на Св. Дух в нейните тайнства..."
Това второ издание на сборника “Съвременни богословски проблеми” се налага от обстоятелството, че ограниченият тираж на първото издание се изчерпа много бързо. То е допълнено с материала “Библия, Църква и посткомунизъм” като са отстранени забелязаните в предишния текст грешки. Тъй като материалите в сборника са различни научни доклади, статии и беседи, които засягат често пъти много разнопосочни проблеми – поради обстоятелството, че са писани с различна цел – те са групирани, доколкото е възможно под общ знаменател, като отделни рубрики. Тази е причината, поради която в някои от тях се срещат повторения на отделни идеи и събития. Сборникът съдържа някои материали, които влизат в програмите на учебни предмети по старозаветна библеистика, преподавани в Православния богословски факултет на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”.
Димитър Попмаринов е роден на 6 ноември 1955 г. в с. Българско Сливово, Великотърновска област, в свещеническо семейство. През 1985 г. завършва Духовната академия “Св. Климент Охридски”. Работил е в Светия Синод и като завеждащ кабинета на Българския патриарх. След основаването на Православния богословски факултет към ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” през есента на 1991 г. става първи негов щатен преподавател.
