"...Защо символ? „Символ“ е широка
и полисемантична дума. Символът е знак, обозначаващ някаква стояща
зад него реалност (върху това е било изградено цяло философско-литературно
течение – символизмът). В края на краищата без символи е невъзможно
да си представим езика си, нито изкуството си, нито голяма част
от онова, което пронизва човешката цивилизация и духовната култура.
Няма да ги изброявам, но ще ви обърна внимание само на едно. Да
оставим настрана знаците, емблемите, всевъзможните условни обозначения,
да вземем само думата. Думата е нещо чудно. Това е сигнал, който
една душа предава на друга душа. Сигналите, които си подават животните,
са просто сигнали: опасност, призив, предупреждение, констатация
на факта, че, да речем, мястото е заето – тук е моето гнездо.
Такива са сигналите (или можем да кажем „символите“, но в кавички)
в света на животните. Човешките символи са други. Те са тайнствени
връзки между отделните острови-души. Защото всяка душа живее в
особен свят. И не напразно Тютчев е казал: „Изречената мисъл е
лъжа“. Лесно можем да си представим колко трудно е да предадем
истинските дълбоки преживявания. Преживяванията на тайната на
света, любовните преживявания, преживяванията на пълнотата от
живота или на отчаянието не могат да се изразят с думи. Но моля
обърнете внимание на нещо удивително. Та нали когато Фьодор Иванович
Тютчев казва: „Изречената мисъл е лъжа“, той все пак е изрекъл
тази мисъл и то в прекрасна поетична форма.
Колкото и да е несъвършен езикът ни, колкото и да е неспособен
да обхване тайнствените пластове на битието, той все пак ни е
необходим. Ето един елементарен пример. Когато един човек казва,
че обича друг, той влага в тези прастари думи нещо свое, неповтори
мо. И все пак той изрича същите слова, които са изричали неговите
бащи, дядовци, далечните прадядовци. Оказва се, тези думи продължават
да действат, когато зад тях стои определена душевна и духовна
реалност.
И тъй, всяка дума е символ. Но символите са особено
важни за нас там, където се докосваме до реалността на неизразимото,
до реалността на онова, което е отвъд границите на леснопредаваемите
събития и факти. Музиката съществува, за да може по свой начин
да предаде тези преживявания. Поезията – също. Но забележете –
когато истинската поезия говори за най-възвишеното, за тайнственото,
за духовното, за божественото, постига целта си само ако се изразява
косвено, с намеци. Тези, които малко или много са запознати с
поезията, сигурно ще се съгласят с мен, че дори големият поет
остава безсилен, ако се опитва директно да говори за неща, надвишаващи
обичайното ни равнище. Винаги си припомням последните редове от
„Божествена комедия“ на Данте. Когато той, описвайки целия свят,
се доближава до тайната на вечния двигател на света, Първопричината
на света, на Твореца, той прави опит да Го обхване, да Го осъзнае,
и казва, че тук полетът на духа му изнемогва. Вече нищо не може
да направи. Затова най-адекватна тук е символичната духовна поезия,
която говори с намеци, изпраща едва доловими сигнали от една душа
към друга, така че онзи, който може да разбере да разбере, а който
не може – да го пропусне..."
Беседите, залегнали в основата на тази книга, са изнесени през 1990 г. в Библиотеката за чуждестранна литература. По-късно, през 2001 г., те са обработени и издадени като самостоятелна книжка.
Александър Владимирович Мен е роден на 22 януари 1935 г. в гр. Москва. Става дякон на 1 юни 1958г., а от 1960 г. е ръкоположен за свещеник. Успоредно със своето енорийско служение успява да завърши задочно Ленинградската семинария и Московската духовна академия. Прот. Александър Мен започва да пише още в началото на 50-те. По-важните му книги са : „В търсене на Пътя, Истината и Живота” – история на религиите в седем тома, „Как да четем Библията”, речник по библиология. Със своите многобройни книги и статии и чрез блестящия си проповеднически дар о. Ал. Мен успява в годините на див атеизъм да обърне хиляди хора към Христа.
