"... Денем и нощем... В момента на събуждане, първото ни усещане е за нощ, не за светлина, и се чувстваме безкрайно немощни и беззащитни. Чувството прилича на първото истинско преживяване в живота на човек с всички негови абсурди и самота, които преди това са го отминавали благодарение на семейната топлина. Всяка сутрин сред безформения мрак ние откриваме инертността на живота. Затова първата тема в утренята отново е свързана с идването на светлината в мрака. Утренята не започва със сътворението за разлика от вечернята, а с падението. Но в цялата безпомощност и отчаяние все пак има скрито очакване, жажда и копнеж. На фона на всичко това Църквата възвестява своята радост и така не просто се противопоставя на природния живот, но осъществява неговия смисъл. Всяка сутрин Църквата възвестява, че Господ е нашият Бог и така Го поставя в центъра на нашето ежедневие.
Първата светлина на утренята са свещите в храма като предобраз на слънцето. След това самото слънце изгрява и разпръсва тъмнината на света, в което Църквата вижда възсияването на истинската Светлина за света – Сина Божи. Ние знаем, че нашият Спасител е жив и че отново ще ни се яви, въпреки цялата абсурдност на живота. Въпреки че терзанията не спират да ни „обкръжават”, всяка сутрин с изгряването на слънцето ние възвестяваме идването на дългоочаквания Месия. Независимо от всичко „тоя ден е Господ сътворил: да се зарадваме и да се развеселим в Него” (Пс. 117:24).
С просветляването на деня службата отнася новото утро към новото време. Както вечернята отнася вечерта към целия християнски опит като „вечер”, така утренята отнася утрото към опита на Църквата като „утро”, като начало.
Тези две взаимно допълващи се и безусловно съществени измерения на времето определят нашия живот във времето и като му дават нов смисъл, го преобразяват в християнско време. Всъщност това двойно преживяване трябва да се отнесе към всяко наше начинание - ние винаги се намираме между утрото и вечерта, между неделята и неделята, между Пасха и Пасха, между първото и второто идване на Христос. Преживяването на времето като край придава голямо значение на всичко, което вършим сега, и го прави окончателно и необратимо.
Преживяването на времето като начало изпълва целия ни живот с радост, защото внася в него „коефициента” на вечността: „Няма да умра, но ще живея и ще възгласям делата Господни” (Пс. 117:17). Ние работим в този свят, но ако анализираме работата си, всъщност всяка една работа, ще видим, че в условията на самия свят тя става безсмислена, безплодна и ненужна. Всяка сутрин във всеки град по света хиляди чисти и избръснати хора бързат към работните си места и всяка вечер същите тези хора се връщат обратно, но вече уморени и мръсни. Много отдавна един мъдър човек се вгледал в същото това препускане (което променя своя вид, но не и безсмислието си) и казал:
Суета на суетите – всичко е суета!
Каква полза за човека от всичките му трудове,
с които се труди под слънцето?
Род прехожда, и род дохожда,
а земята пребъдва довека...
Око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.
... Няма нищо ново под слънцето (Екл. 1:2-4, 8, 9).
Тази истина остава валидна за падналия свят, но ние християните твърде често забравяме, че Бог е изкупил света. Векове наред сме проповядвали на забързаните хора: вашето ежедневно препускане е безсмислено, но вие го приемете и ще бъдете възнаградени в другия свят с вечен покой. Бог обаче ни е открил и ни е предложил не вечен покой, а вечен живот. Той е открил този вечен живот като скрит смисъл и цел на времето и на неговото препускане. Така Бог е превърнал и времето, и нашата работа в тайнство на бъдещия век, в литургия на изпълнението и възхождането. И точно когато успеем да преодолеем самоцелното съществуване на света, всичко започва отначало като материя на тайнството, което трябва да извършим в Христос.
„Няма нищо ново под слънцето.” Но въпреки това всеки отделен ден, всяка минута е изпълнена с победния възглас: „Ето, всичко ново творя... Аз съм Алфа и Омега, началото и краят...” (Откр. 21:5-6) ..."
Сборникът „За живота на света” е посветен на тайнствата в Православната църква.
Протопрезвитер Александър Шмеман (1921 - 1983) е сред най-известните и влиятелни православни богослови на ХХ век. Неговите книги „От вода и дух”, „Великият пост”, „Литургия и живот” вече са познати на българския читател. Роден е в руско семейство, произхождащо от прибалтийски немци в Естония. Израства и учи в Париж, където след Октомврийската революция е съсредоточена огромна руска емиграция. Там той получава и богословското си образование – в Православния институт „Св. Сергий”, където от 1945 г. до 1951 г. преподава църковна история.
