Загадките на Евангелието
За да стане ясен смисълът на тази глава, трябва отново да се обърнем към смисъла на цялата книга. Серията аргументи, които представляват гръбнакът на книгата, е от типа reductio ad absurdum („Свеждане до абсурд” (лат.).). При тях се предполага, че допускането на тезите на рационалистите води до резултати, по-ирационални, отколкото допускането на нашите собствени, но за да го докажем, трябва първо да допуснем техните. Така например в първата част често разглеждах човека като обикновено животно, за да покажа, че резултатът е по-абсурден, отколкото ако го разглеждаме като ангел. Точно както се налагаше да допусна, че човекът е просто едно от животните, ще подходя и към Христос като към обикновен човек. Ще трябва да заглуша собствената си вяра, която е съвсем категорична и да се съглася да го огранича в такива рамки, дори само за да ги отстраня. Трябва да се опитам да си представя какво би изпитал някой, четейки историята на Христос наистина като разказ за обикновен човек; и то – за когото никога преди това не е чувал. И искам да подчертая, че подобен наистина безпристрастен прочит би довел, ако не директно до вярата, то поне до объркване, за което няма друг изход, освен във вярата. Затова в тази глава няма да включвам нищо в духа на собственото си кредо; ще изоставя присъщия си речник и дори стил на писане, които смятам, щяха да са по-подходящи, ако говорех от свое име. Ще говоря честно, от името на един въображаем езичник, който за първи път е затаил дъх пред Евангелието.
Разбира се, въобще не е лесно да погледнем на Новия завет като на нов. Въобще не е лесно да осмислим Благата вест като току-що получена вест. За добро или зло, познатото ни изпълва с предположения и асоциации и никой представител на нашата цивилизация, каквото и да мисли за религията, не може да прочете Новия завет наистина така, сякаш никога преди не е чувал за него. Естествено, при всички случаи е крайно неисторично да се твърди, че Новият завет е паднал, спретнато подвързан, направо от небето. Той е един подбор, направен от авторитетите на Църквата измежду масата ранна християнска литература. Като оставим настрана подобни въпроси обаче, съществува и психологическата трудност да почувстваме Новия завет като нов. Трудно е психологически да се възприемат тези добре познати слова просто такива, каквито са, без да се преминава отвъд онова, което те собствено означават. А тази трудност сигурно ще да е много голяма, щом води до любопитния резултат, че повечето съвременни критици и по-голямата част от авторите даже на популярна критика правят коментари, които съвършено изопачават истината. И така коренно я преобръщат, че човек е склонен да заподозре, че те никога не са чели Новия завет...
След «Ортодоксия», това е втората голяма апологетична творба на Джилбърт Кийт Честъртън (1874 – 1936), която става достояние на българския читател. Във «Вечният човек» Честъртън, в неподражаемия си полемичен стил, ни повежда на вълнуващо пътешествие през духовната история на човечеството – от първите скални рисунки на «пещерния човек» до Боговъплъщението. Авторът, оставил огромно по обем и значение наследство за англоезичната и световната художествена литература и публицистика, е един от най-убедителните защитници на християнството в най-новата му история – справедливо наречен от съвременниците си «апостол на здравия разум».
N / A
