представяне

екип

списание мирна

книги

бюлетин покров

други издания

каталог

услуги

поръчки online

форум

връзки

за контакти

 

 

 

книги
   

Превод Венета Дякова
Редактор Албена Копринарова

2005, първо издание
формат 11,5х16,5, 280 с.
ISBN 954-9700-49-6
цена 4.50 лв.

„Моите книги са по-важни от мен самата. Това всъщност е мисионерска литература. Това е опит да се разговаря с невярващите или търсещите хора чрез литературата на техния език. Тоест същото, за което говори апостол Павел (с гърците говоря на гръцки...).” Казва Юлия Вознесенская, автор на новата книга на издателство Омофор – „Моите посмъртни приключения”.

Това е книга, предизвикала широк отзвук в читателските среди на православна Русия. Безспорен факт е въздействието, което книгата има върху начинаещите в християнската вяра, безспорен е и фактът, че тя е подтикнала хора да пристъпят към кръщение и към молитва.

Книгата е феномен не защото никога не е писано нещо подобно, а защото успява да изрази реалността на духовната сфера на душевно ниво. С езика на съвременния човек разкрива духовни истини, пазени от Православната църква, докосва душата със своята искреност и топлота.

Прочетете тази книга и като ап. Павел ще възкликнете: „Къде ти е, смърте, жилото; къде ти е, аде, победата”.

Юлия Николаевна Вознесенская, е родена през 1940 г., емигрира от Съветския съюз в 1980 г. Днес съдбата й е тясно свързана с Леснинския женски манастир “Света Богородица”.
За творбите си „Моите посмъртни приключения” и „Пътят на Каснадра...” през 2003 г. Юлия Вознесенская получава званието „Най-добър автор на годината” на конкурса „Православната книга на Русия”.

В същата година става лауреат на ежегодния конкурс за произведения за деца и юноши „Алени платна” в раздел проза с книгата „Пътят на Касандра, или приключения с макарони”.

 

"...Беше шестият ден от пребиваването ми в Долината. Времето на райската ми ваканция отиваше към края си, оставаше един-единствен последен ден. Още от сутринта ми беше тревожно на душата. Альоша отмени заниманията си, за да прекара този ден с мене.

- Какво се каните да правите? – попита Дядо.
- Мисля просто да се разходим – отговори Альоша.
- Предадоха ми, че Олга иска да види Аннушка. Аня, искаш ли да се запознаеш с първата християнка в нашия род? Тя е твоя прапрапра-много-много-пъти-прабаба, живее наблизо.
- Много ли е стара?
- Тук няма стари. Тя е на тридесет и три години, както и всички.
- Исках да кажа, отдавна ли живее тука?
- Повече от две хиляди години.
- Казвали са ми, че с времето душите потъват в такива глъбини на Божието Царство, за които даже не съм достойна и да чуя.
- Останала е тука, в самия край на Рая, и за това има специална причина. Може би тя ще ти разкаже. Подозирам, че именно поради това те вика при себе си. Отивайте, милички!

И полетяхме на посещение при моята не-знам-колко-пъти-пра-прабаба. По пътя Альоша каза, че мястото, където тя живее, се нарича Кристалната долина. За да стигнем до там, трябва да прелетим над хребет с вечни снегове и да пресечем няколко долини.

Когато започнахме да се снишаваме над Кристалната долина, ахнах от изумление. Цялата долина блестеше и искреше на слънце, блясъкът би бил нетърпим, ако не го смекчаваше от най-ситен воден прашец, разтворен в прохладния въздух. В тази бисерна мъгла дъното на долината не се виждаше отгоре, забелязваха се само многобройните малки и големи водопади, някои не по-големи от нишка на кристална огърлица; те падаха от зелени стъпаловидни скали, обрасли с храсти и папрати, и се разбягваха надолу като безбройни ручеи и поточета.

Спуснахме се на брега на планински поток, течащ сред долината; видях, че цялата - от планинските склонове до речните устия - е препълнена с цветя. Но какви цветя! Нито на Земята, нито в Рая бях срещала нещо подобно. Ако тези цветя не израстваха от земята, бих помислила, че са направени от кристал – бяха толкова прозрачни!

Втурнах се към най-близкия храст с едри камбанки и коленичих пред него. Благоговейно да ги разглеждах, галех ги с края на пръстите си. Нежните им камбанки сякаш бяха едва докоснати от най-тънка розова четчица по краищата и по жилчиците; през листчетата на камбанките се виждаха като през стъкло сребристите тичинки, даже и пръстите ми, докосващи цветовете.
Другото чудо беше вече не за очите, а за ушите – тези камбанки звъняха нежно при най-малкото подухване на ветреца. Вгледах се внимателно, за да разбера природата на този звън: топчиците на тичинките висяха на тънички нишки, при всяко потрепване тичинките се удряха в стеничките на цветеца отвътре и издаваха едва доловим звън ..."

 

2003 webmaster

главна страница