"...Колкото повече напредвала
1990 г., толкова повече се увеличавали трудностите. И най-малкото
движение му създавало страшни трудности. Болките по цялото тяло,
задухът, изпотяванията били безкрайни. Излизал от килията си все
по-рядко. И по-лошото за аскета, който иначе не полягал даже и
за два часа в денонощието, било, че трябвало принудително да лежи.
Не спирал, разбира се, да се моли, но се чувствал много зле.
Заради това, веднага след като идвал малко на себе си, ставал,
слагал епитрахила си, коленичел и започвал молебни
канони и молитви. Молитвата му била проста. Държал броеницата
в лявата си ръка, навеждал леко надясно главата си, докосвал често
десния си лакът до дървения шкаф и часове наред казвал „Господи
Иисусе Христе, помилуй ме”.
Един монах го чул да казва с усилие молитвата. Тя излизала от
дълбините му принудително, като че ли се отделяло цялото му същество.
Друг път обаче, открехвайки внимателно вратата, видял че молитвата
му е спокойна, лека, облекчителна, като че ли се наслаждавал на
думите. Тогава го видял различен. Очите, челото били радостни
и щастливи, гъстата му изцяло бяла брада – блестяща… Монахът срамежливо
стоял и се наслаждавал на гледката. Старецът го усетил и, обръщайки
се, му казал:
– Не обръщай внимание, чедо, една обикновена молба е!
По-често обаче старецът криел и това и много често отговарял по-прозаично:
– Ето, стоя тук и си почивам, чедо.
Не искал да каже, че се моли. Предпочитал да наставлява с примера,
отколкото с думи.
Но монахът идвал по работа. По телефона, или присъстващи отвън,
хората търсели молитвата на стареца, на когото монахът обяснявал
всеки случай на болен от рак, бездетен, душевноболен, тежко болен,
отчаян… Тогава старецът вдигал нагоре ръцете си:
– Помени Господи, твоя раб, този дето е тежко болен в Лондон…
Ти знаеш как е името му!
Монахът се учудвал на този начин на молитва, не му липсвал кураж
и един ден попитал:
– Добре, дядо, така ли се молиш?
– Чедо, Бог не иска бърборене, чисто сърце иска и простота!
И без друго исканията били станали вече толкова много, че не успявал,
колкото и да искал, да посвети достатъчно време на всеки отделен
случай. Същото било и с писмата, които му изпращали, търсейки
молитвата му за хиляди проблеми и болести. Старецът отговарял
накратко на много от тях и се молел, но оставали и други. Тях
ги вземал, отнасял ги на преподобния Давид и го молел да съжали
хората и да бърза на помощ за различните им нужди:
– Виждаш, дядо, какво искат хората. Знаеш и имената, тук са написани…
Погрижи се да помогнеш на всички…
Започнал да вижда малко хора и то за кратко. Те настоявали, но
било невъзможно. Духовно напредналите поклонници, тръгвайки си
от манастира след среща със стареца чувствали, че си тръгват от
някакъв рай. Толкова благодатно било краткото присъствие на стареца
и толкова много струвало отсъствието му..."
Старецът Яков Цаликис е роден на 5 ноември 1920 г. в село Ливией, Гръцка Мала Азия.
