"Защото
всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Исуса;
всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте."
(Гал. 3:26 - 27)
"Защото всякой, който е роден от
Бога побеждава света; и тази е победата, която победи света - нашата
вяра."
(1 Йоан. 5:4)
брой 4
Кръщението
Кръщението
Защото всички сте синове Божии чрез вярата в
Христа Исуса; всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте."
(Гал. 3:26 - 27)
Днес мнозина получават Свето Кръщение в съзнателна възраст и това
е стъпка, изразявяща свободен избор на духовна принадлежност. Възможен
е въпросът доколко направеният избор е наистина преживян и актът на
приемане на тайнството - личен; доколко смисълът и последиците от
него се проявяват в живота на кръстилия се. Отговорът поначало е сложен,
поради неизследимото многообразие от човешки житейски посоки, както
и поради уникалността на индивидуалния духовен опит. Но тук ще стане
дума за една конкретна предпоставка: начинът, по който хората решават,
готвят се и пристъпват към свето Кръщение.
По-нататък, в един от текстовете, които сме подбрали
и предлагаме за размисъл в този брой, са припомнени някои моменти
от практиката на Ранната църква при извършване на Светото тайнство.
Очевиден е тогавашният стремеж по всякакъв начин да бъде подчертано
неповторимото значение на събитието в живота на кръщаващите се, както
и да се направи необходимото за предварителната подготовка на тяхното
участие: просвещение с истините на православната вяра, разкриване
смисъла на църковния живот и практика. Потапящият се в пълнотата на
Кръщелната благодат освен за възторга от подарената му надежда трябва
да е събудил съзнанието си за отговорността, която поема пред Бога
в този неповторим и несравним по значението си момент от своя живот
и за множеството трудности, които го очакват по тесния път на неговото
спасение.
В нашата действителност нещата като че ли стоят
доста по-различно. Едва ли е необходимо да се доказва, че много хора
днес приемат свето Кръщение водени от повърхностни мотиви, подражателство
или просто любопитство. Проявяваната от свещениците толерантност често
се приема като безкритичност и безпринципност, а понятието за Православната
църква при мнозина се покрива с представата за конкретния православен
храм, където изглежда, че може да се влезе по всяко време и по всякакъв
начин.
Причините за това изкривяване на църковното съзнание
са много и разнообразни, но тук не целим (а и не сме в състояние)
да правим анализ на тези причини. Въпросът по-скоро се свежда до личната
позиция на всеки православен християнин спрямо това явление и разбирането
за възможностите то да бъде преодоляно. Често на подобни разсъждения
се противопоставят възраженията, че човек не е в състояние да прозре
докрай истината за другия, за да има правилно отношение към неговото
поведение, че съдът не принадлежи нам, грешниците, че спасението е
благодатен дар и не се заслужава поради човешките усилия. Да, всичко
това е вярно. В Божествения промислителен план всяка стъпка от човешкия
живот има значение, многократно надхвърлящо и изменящо достъпния за
ограничения разсъдък и сетива конкретен смисъл. Не може да се оспорва
разбирането, че за всеки човек, независимо от неговата нагласа и подготовка,
съприкосновяването с духа на Църквата, приобщаването по един или друг
начин с нейния богослужебен и тайнствен живот има индивидуално, неповторимо
и непостижимо за околните значение, тъй като личното призвание е от
Господа и то се извършва не по човешката заслуга, но по милващата
ни Божествена благодат. Сам Господ Исус Христос казва: "... Без Мене
не можете да вършите нищо." (Йоан. 15:5), а Апостол Павел в своето
послание до Филипяните поучава: "...защото Бог е, Който ви прави и
да искате, и да действате според благата Му воля." (Филип. 2:13).
Но, пазейки това знание, не бива да забравяме значението на свободната
ни воля и избор в делото на личното спасение. "Господ е с вас, когато
сте вие с Него; и ако Го търсите, ще Го намерите; ако пък Го оставите,
и Той ще ви остави." (II Парал. 15:2); "Защото ще дойде Син Човечески
в славата на Отца Си със Светите Ангели и тогава ще въздаде всекиму
според делата му." (Матей. 16:27)
Църквата ни учи, че благодатта на светото тайнство
Кръщение снизхожда в пълнота винаги, когато то се върши. Но за степента,
в която човекът е отворен да усвои тази благодат и да бъде наистина
възроден духовно, просветелен, въцърковен и спасен, значение има неговото
лично участие, дръзновението на неговия отговор на Божественото звание,
разбирането за извършваща се в живота му промяна; категоричността
на вътрешния му избор.
Ето защо е нужно евангелската истина да се прогласява
непрестанно, особено в сложното (в съвсем духовен аспект) време, в
което живеем. Църквата носи Божието обещание с надеждата на просвещаващата
си любов. А нека не забравяме, че Църквата, това сме всички ние -
вярващите, които сме призвани да се включим в пълнотата на тази любов,
като вършим нейното спасително дело в света, приемайки лично апостолското
насърчение:
"Но вие сте род избран, царствено свещенство,
народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова,
Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина." (I Петр.
2:9)
За това, скъпи братя и сестри, нека нашият живот
във вярата да бъде и благовестие на светото тайнство Кръщение. Сам
Господ Иисус Христос се кръсти във водите на Йордан, за да остави
пример на всички нас и да изяви незаменимото значение на това тайнство.
Нека, имайки съзнание за това значение, да полагаме усилия и с особено
внимание и всеотдайност да се обръщаме към всеки оглашен, потърсил
помощ или съвет. Да съдействаме, доколкото това е възможно, пристъпващият
към свето Кръщение да направи крачката на своето обръщане съзнателно
и твърдо, така че този човек наистина да види в светлината на Църквата
личната си надежда и да намери с вяра пътя на своето спасение.
"Защото всякой, който е роден от Бога
побеждава света; и тази е победата, която победи света - нашата вяра."
(1 Йоан. 5:4)
Илиана Александрова
Христос Янарас
Из "Вярата на Църквата"
Ние ставаме членове на Църквата не чрез приемането
на определени умозрителни принципи или етически положения, но преди
всичко чрез едно напълно телесно действие: трикратно потапяне в кръщелната
вода, т. е. чрез реално-сетивно потвържаване на това, че следваме
Христос в смъртта и възкресението. Новоприетият член на Църквата "се
погребва" като вехт човек и възкръсва след трикратно потапяне във
вода за нов живот - живот по образа на троичното битие. Това доброволно
погребване се превръща за тварите (след идването на Христос) в начало
на ново, нетленно съществуване, неподлежащо на разложение и унищожение.
Във водата - символ и лоно на живота - се възстановява и обновява
нашето естество.
Именно във водата първоначално се е зародил животът,
за пръв път се е извършило непостижимото за разсъдъка отделяне на
живата природа от инертната материя. Така и в кръщелната вода възниква
нов живот, утвърждава се коренното различие между личностната ипостас
и индивидуалното съществуване, ограничено от смъртта. Епископът или
свещенникът призовава Светия Дух, Който преобразува зрителния образ
на погребението и възкресението в екзистенциално събитие: "Съблечи
от него вехтия човек и го обнови за живот вечен, и изпълни го с могъществото
на Светия Дух, ведно с Христос, та да не бъде повече чедо на плътта,
но чедо на Твоето Царство."
Именно тук, в сетивната област, в природния живот,
Светият Божи Дух извършва преобразуване на нашия начин на битие, присаждайки
тварна клонка на нетварното дърво. Ако природното раждане означава
поява на поредната биологична монада, подложена на стареене и смърт,
то кръщението е възраждане на нашето същество (1 Петр. 1:3). То ни
придава личностна неповторимост, изразена в името - неповторимост
на жива ипостас, чието битие е основано на приобщаване към Бога, към
Отеческата любов. Човекът престава да бъде просто индивид, принадлежащ
към определен биологичен вид; едно от звената във веригата, една от
единиците, съставляващи множеството. От сега нататък той е съпричастен
на единството на светиите, съпричастен е на живота на Троицата; всеки
един от нас получава името на някой светец, всеки динамично осъществява
в своята личност откровението на Божествената любов.
В Ранната църква Светият Дух е бил предаван на
новокръстените чрез апостолите: "Тогава възлагаха върху им ръце, и
те приемаха Духа Светаго." (Деян. 8:17). Това непосредствено лично
предаване на дара на Светия Дух на всички възродени за нов живот чрез
кръщението в наши дни се извършва в Църквата чрез св. тайнство Миропомазване.
Чрез Миропазването новокръстения член на Църквата
не само се приобщава към живота на обикновената твар в Тялото Христово,
но и получава печата на лично осиновяване, печата на личностна и неповторима
връзка с Пресветата Троица - връзка, осъществяваща се благодарение
на непосредственото присъствие на Светия Дух в дълбините на неговото
същество, в неговата ипостасна сърцевина.
В наши дни Тайнството на Светия Дух се извършва
не чрез ръкополагане, а чрез миропомазване, наподобяващо миропомазването
на израилските царе в старозаветните времена. Помазването не променяло
природата на царя, но само начина на неговото взаимоотношение с народа;
той въплащава в личността си идеята и същността на живота, разбирани
като съпричастност и единение. В същото време царят бил сякаш предобраз
на очквания Месия, Божия помазаник ("Христос"), Който трябвало да
освободи Израил и да възстанови живота в цялата пълнота на Божественото
обещание. По същия начин и Църквата вижда в неповторимостта на всяка
човешка личност, получила миропомазване, възможност за обновяване
и поява на истински живот в Светия Дух, образа на Христос, освободил
и възстановил живота в пълнотата на Божествения начин на битие.
Превод: Мария Кънева и Димитър Спасов
Александър Шмеман
из "От вода и
дух"
Светото Тайнство Кръщение по своята същност ни
насочва към "материята", към света, космоса, а сащо така и към Църквата,
като към възхождане към нов живот и предусещане на Божието Царство.
Трагедията на споменатото и в по-голямата си част западно богословие
на тайнствата, което възтържествува и в Православната църква се състои
в неговия стремеж към точни определения, поради което то отделя тайнствата
и преди всичко Кръщението от Божествената Литургия. Според ранното
предание влизането в Църквата и нейния живот се извършва чрез триединно
свещенодействие, включващо в себе си Кръщението, Миропомазанието и
Евхаристията.
В древността подготовката на "оглашените" (катихумена)
за Кръщението е продължавала няколко месеца, а понякога година или
дори две. Сега, когато Кръщението на младенци е станало практически
повсеместно, тази подготовка фактически е сведена до това, което в
миналото е представлявало нейния край - до екзорцизма, т. е. до изгонването
на злите духове, изповядването на вярата и "съчетаването с Христа".
Мнозина съвременни учители и тълкуватели на Християнството
считат демонологията т. е. учението за дявола и злите духове за достояние
на един остарял мироглед, който, по думите на един от тези учители,
не може да се възприема сериозно в нашия "век на електричеството".
Ние няма да влизаме в спор с такива твърдения, още повече, че Православната
църква никога не е фиксирала и не е излагала научно своите схващания
относно демонологията. Различните теории, т.е. обяснения, могат да
се разминават помежду си, но в случая важното е, че Църквата не толкова
обяснява своето разбиране за злото, колкото се опира на своя постоянен
опит относно злото и злите сили. Църковният опит относно дявола и
"поднебесните духове на злобата" е преди всичко опит, изхождащ от
реалното присъствие на една лична, тъмна и ирационална сила. Този
опит противоречи на разбирането за злото от гледна точка на хуманистите,
прогресистите и т. н. - едно схващане, което вижда в злото преди всички
липса на добро. Както тъмнината се преодолява от споменатото вече
електричество, така и злото изчезва с нарастващото разпространение
на "просвещението". Но за Църквата злото не е мит или отсъствие на
каквото и да е; то е именно една реалност и присъствие, с което трябва
да се борим чрез Христовото име. Църквата знае, вижда и гледа в лицето
тази реалност, когато свещеникът възлага ръката си върху новото човешко
същество и заявява Божиите права над него. По логиката на "този свят"
и неговите статистики, това същество има големи шансове рано или късно
да се озове в психиатрична клиника, в затвора или по друг начин да
изпита объркващата скука от вселенската безизходност на секуларизма.
Животът, който този свят предлага на това дете е трагичен, но Църквата
знае, че вратите на ада са разрушени и че другата светла и блага Сила
е влязла в света и е заявила своето право на владичество и изгонване
на узурпиралия това владичество княз на този свят. Правото на тази
Сила не се отнася само за някои души, но за всеки човек и за цялото
мироздание. С Христовото пришествие "този свят" става поле за борба
между Бога и дявола, между истинския живот и смъртта и ние също сме
участници в тази борба. Само ако сме разбрали това, ние можем да разберем
истинския смисъл на "екзорцизма".
Свещеникът "духа три пъти в лицето на кръщаващия
се, три пъти благославя челото и гърдите му, слага ръка на главата
му и казва:
Господи, Боже на истината, от Твоето Име и от Името
на Еднородния Ти Син и Светия Твой Дух, възлагам ръка върху раба Ти
(или рабинята Ти), който се е удостоил да прибегне до Светото Ти Име
и да се запази под заслона на крилете Ти... Отстрани от него старата
оная заблуда и изпълни го с вяра, надежда и любов към Тебе, за да
познае, че Ти едничък си Бог истинен... Дай му да постъпва по всички
Твои заповеди и да пази угодното на Тебе, защото ако човек стори тия
неща ще живее сред тях... Развесели го в делата на ръцете му и във
всичкото му потомство, за да Те величае, като се покланя и слави великото
Ти и възвишено име..."
След екзорцизмите, свещеникът "обръща кръщаващия
се към запад и го пита три пъти:
- Отричаш ли се от сатаната и от всичките му дела,
и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от всичката
му гордост?
Оглашеният или възприемникът също три пъти отговарят:
- Отричам се."
Християнският живот започва от това отричане и
предизвикателство. Ние не можем да принадлежим към Христа, ако не
противостоим лице с лице срещу злото, готови да се сражаваме с него.
Духът на тази борба, като че ли е излязъл от съвременното християнство,
напротив - то бива възприемано като излизане от борбата, като "светло
и приятно убежище", та дори и "болница". Но в първите векове християнството
е възприемало себе си като "Христово войнство" (militia Christi),
като участник в борбата на Христос срещу възцарилия се в света дявол.
И свещеникът призовава именно към встъпване в това сражение, като
казва на кръщаващия се да завърши своето отречение от дявола като
"духне и плюне на него". А между впрочем дявола не ще забраи това
"предизвикателство". Започва една смъртна схватка, за която ние знаем,
че Христос победи врага на човешкия род и всеки един от нас е призован
също да бъде победител в тази схватка.
- Съчетаваш ли се с Христа? - три пъти пита свещеникът,
обърнал кръщаващия се с лице на изток.
- Съчетавам се. - три пъти отговаря кръщаваният
или неговият възприемник след всяко питане.
След това тържествено съчетаване, следва огласителното
четене на Символа на Вярата, т. е. изповядването на тази вяра като
Истина и следователно, като главно оръжие в борбата срещу "княза на
този свят". Накрая подготвителната част завършва с призива на свещеника
за поклонение на Христа и даване на обед за вярност към Него.
Същинският чин на Кръщението започва с освещаване
и благословение на водата. Според религиозният опит Библията и Църквата,
водата винаги е образ на света, негова така да се каже prima materia,
първично вещество. Преди всичко без вода няма живот, следователно,
бидейки "принцип на живота", водата сама по себе си се явява живот.
Но в падналия свят освен живот тя е също така и образ на смъртта,
тя е онази страшна и разрушителна стихия, над която човек няма власт.
И накрая, водата е средство, следователно образ и символ на очистването
и възраждането, защото тя очиства и обновява. Именно това възприемане
на водата като живот, смърт и ново раждане определя нейния смисъл
в кръщелното тайнство. Когато стоим около кръщелната купел и участваме
в благословението и освещаването на водата, ние ставаме свидетели
на подготовката на новото творение за нов живот. Ние отново сме свидетели
на спасението и възсъздаването на света от Христа чрез неговото спасително
пришествие. Водата на Кръщението се явява за нас като "благодат на
изкуплението", прощение на греховете, изцеление на слабостите и немощите,
защото "призоваваме Твоето дивно, славно и страшно за враговете Име...".
След това се принася елеят на радостта, с който
при ликуващото пеене "Алилуя!" се помазват осветената вода и цялото
тяло на кръщавания. Елеят, както и водата, е древен религиозен символ.
Символ на светлината, защото с него са пълнели светилниците, и поради
това - символ на радостта. Той се явява и символ на изцелението понеже
с него били помазвани болните; елеят е символ на мира с Бога, защото
след Потопа Бог изпраща на Ной гълъб, носещ маслинено клонче в клюна
си в знак на прощаване и примирение. Кръщението се явява именно като
Тайнство на изцелението, прощаването и примирението. Но сега, в помазването
на водата и тялото на този, който предстои да бъде кръстен, господства
радостта - не природна, но радост свише, същата, която човек загуби
след като отпадна от Бога и която сега слиза от небето, за да ни съедини
със себе си. И ето, извършването на Кръщението започва. Кръщаващият
се три пъти се потапя във водата: "В Името на Отца - и Сина - и Светия
Дух". Това потапяне св. ап. Павел нарича Кръщение в Христовата смърт.
Христос ни спаси чрез доброволната Си смърт, която се явява победа
над смъртта и път към вечния живот. Тази смърт ни е дарена като победа
над света и смъртта, като обновяване на собствения ни живот. Поради
това, бидейки приемане на Христовата смърт, Кръщението е и подобие
на "възкресението" и животът, даруван в кръщелната купел, е живот
нов, вече приобщен към живота на възкръсналия Господ.
"И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението
в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на
Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот.
Защото ако сме срастнати с подобието на смъртта
Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението." (Римл. 6:4-5)
Веднага след Кръщението обличат новопокръстения
в бяла одежда. Това е дрехата на царя, одеждата на свещеника, одеждата
на пророка. Това е преди всичко онази Божия слава, в която човекът
бе облечен при своето сътворяване и която изгуби при отпадането си
от Бога, вследствиена което стана гол и се посрами от своята голота.
Но ето - той отново е възстановен в своята слава, а неговото царско
достойноство в света отново е въздигнато; той отново става свещеник,
принасящ живота на света в "жертва на хвала", която се претворява
в общение с Бога.
В Православната Църква Тайнството Миропомазание,
Тайнството на Дара на Светия Дух, винаги е било неотменна част от
кръщелното свещенодействие. За православните (и поради това те са
верни на изначалното църковно предание) тайнството Миропомазание не
се явява като отделно или допълнително тайнство, но като първи плод
на Кръщението, негова "пълнота", защото при Кръщението Дух Свети дава
на човека ново раждане, а след него започва произлизащият от това
раждане нов живот.
Този нов живот е дар на Светия Дух, Който е "Съкровище
на благата и Подател на живота". Това е така, защото новото в живота
се състои във факта, че този живот е живот в Духа и Миропомазанието
на Духа е лична Петдесетница за всеки човек. От една страна дарованието
на "печата на Духа Светаго" е явление абсолютно и неповторимо за всеки
човек, който от друга страна чрез Светия Дух се съединява със света
и другите хора. Това тайнство е като че ли посвещаване на всеки човек
да стане такъв, какъвто е бил замислен и сътворен от Бога, защото
Бог създаде всеки човек така, че последният да може в Бога и в общението
с Него да "изпълни" себе си и да стане това, което е в Божия замисъл
и дар. По този начин човек изпълва своя живот с дарове и призвания,
получени от Бога чрез Дух Свети, в самия този Дух. И накрая, това
Тайнство е нашето влизане "в общението със Светия Дух", защото Духът
Божий е явяване на красотата, дълбочината и пълнотата на Божествения
живот в този свят.
Всичко това се извършва и преподава, когато свещеникът
помазва със светото Миро (елей, осветен от епископите) гърдите, очите,
ушите, ръцете и нозете на новокръстения, като при всяко помазване
казва: "печат дара Духа Светаго." Сега целият човек става Храм Божий
и отсега нататък целия негов живот е призван да бъде литургия - служение
на любов към Бога и човеците. Това е един момент, в който противопоставянето
и разделянето между "душата" и "тялото", "духовното" и "материалното",
"свещеното" и "профанското", "религиозното" и "светското" биват разобличавани
като лъжливи и противоречащи на християнската вяра. Целият човек е
осветен и помазан, за да бъде той в цялата си пълнота Божий храм и
да провежда в света служение на Бога. Всяка частичка "материя" е от
Бога и в Него тя придобива своя смисъл. Всеки миг предстявлява Божие
време, на което предстои да изпълни себе си в Божията вечност. Вече
нищо не е "натурално", защото Дух Светий подобно на лъч светлина и
радостна усмивка "докосва" всяка вещ, всяко време и всеки живот като
ги претворява в Божий храм.
Аз вече говорих, че в древността Кръщението на
новообърнатите във вярата се извършвало по време на Пасха и е представлявало
не само част, но в определен смисъл и средоточие на великото пасхално
тържество и поради това, като завършек на Кръщението се явявало влизането
на новокръстените в Евхаристията - в тайнството на нашето участие
в Христовата Пасха.
Самото Кръщение било извършвано не в храма, а в
определен кръщелен дом, наречен баптистериум. После, веднага след
Кръщението, новите верни, облечени в бели кръщелни одежди, със запалени
свещи в ръка в тържествена процесия се отправяли към вратите на храма
и влизали в него, за да изпълнят своето членство в Църквата чрез участието
си в пасхалната Евхаристия.
След извършването и изпълнението на влизането си
в Църквата, съпричислени към новия Божий народ, "род избран, царствено
свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенството
на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина;
вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий..."
(1 Петр. 2:9-10), новопокръстените пребивавали в храма в продължение
на осем дни, като всеки от тях отново и отново се е празнувал като
Пасха и е бил явяване на същата тази пълнота на пасхалната радост...
На осмия ден (Томина неделя и до днес наречена в Църковния устав Нова
неделя) се извършвал обредът на помазването със св. Миро и пострижението
на косите, след което новопокръстените се връщали в света и в собствения
си светски живот.
Но те идвали от пълнотата на радостта като нейни
свидетели и съпричастници и поради това, като нейни възвестители чрез
самия техен живот, изпълнен с вярност към Христа и Неговото Царство
като "единственото, което е потребно". В това се състои смисълът на
пострижението на косите, явяващ се като заключителен акт на кръщелното
богослужение. Този смисъл се състои в жертвата принесена на Бога,
"съвършения художник", почел човека със Своя образ и устроил го с
благолепно тяло и душа словесна.
Превод: Огнян Рангачев
* * *
"Господи, поправи ни, както
нежната майка поправя малките си деца. Дай на всяка душа да познае
радостта от Твоето пришествие и силата на Твоята помощ. Дай прохлада
на страдащите души на Твоя народ и всички нас научи с Духа Свети да
Те познаваме. Измъчва се душата човешка на земята, Господи, и с ума
си не може да се закрепи в Тебе, защото не знае Тебе и Твоята благост.
Умът наш е помрачен от земните
грижи, и не можем да разберем пълнотата на Твоята любов. Ти ни просвети.
За Твоето милосърдие всичко е възможно. Ти Си казал в Своето Евангелие,
че мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи, и ще оживеят; така направи
сега, че мъртвите наши души да чуят Твоя глас и да оживеят в радост.
"
Св. Силуан Атонски
|