| 
брой 5
Великият пост
Песнопения из постния триод:
Отвори ми вратите на покаянието, Животодателю,
защото духът ми подранявя към Твоя свет храм, като нося телесния
храм цял осквернен. Но като щедър очисти ме с добросърдечната
Си милост.
По пътеките на спасението ме насочи,
Богородице, защото със срамни грехове окалях душата си и в леност
преминах целия живот. Но с твоите молитви избави ме от всякаква
нeчистота.
прот. Александър Шмеман
Пътят към Великден
Когато се готви за път, човек трябва да знае целта
на своето пътуване. Така е и с Поста. Постът е преди всичко духовно
пътуване, а неговата цел е Великден - "празника на празниците". Постът
е подготовка за Великден, подготовка за истинското откровение. Затова,
нека първо се опитаме да разберем връзката между Поста и Великден,
тъй като тази връзка ни открива нещо много съществено, нещо много
важно за нашата християнска вяра и живот.
Нужно ли е да обясняваме, че Великден е много повече
от обикновен празник; много повече от честване и почитане на минало
събитие?
Всеки, изпитал поне веднъж в живота си тази единствена
по рода си радост от "по-ярката и от слънчев ден" великденска нощ,
разбира това. Но на какво се радваме? Защо по време на великденската
утреня пеем: "Всичко днес със светлина се изпълни: и земята, и небето,
и преизподнята." В какъв смисъл "празнуваме гибелта на смъртта, разрушаването
на ада, вечното начало на друг живот"? На всички тези въпроси отговорът
е един: Новият Живот, възсиял от гроба преди 2000 години, се даде
на всички вярващи в Христа. Той ни бе даден в деня на нашето кръщение,
когато, по думите на ап. Павел, "ние се погребахме с Него чрез кръщението
в смъртта, та както Христос възкръсна от мъртвите, тъй и ние да ходим
в обновен живот." На Великден ние празнуваме Христовото възкресение
като нещо случило се и продължаващо да се случва с нас; защото всеки
от нас е получил дара на новия живот, получил е способността да го
приема и живее чрез него. Този дар радикално променя нашето отношение
към всичко на този свят, в това число и към смъртта. Той ни дава възможността
радостно да твърдим: "Смърт няма!"
Разбира се, тук и сега, все още се срещаме лице
в лице със смъртта и някой ден тя ще ни споходи. Но ние вярваме, че
със Своята смърт Христос промени самата същност на смъртта, като направи
от нея преход, пасхален празник, Пасха - преход към Божието Царство.
Превръщайки най-голямата трагедия в окончателна победа, "смертию смерт
поправ" (потъпка, унищожи със Своята смърт смъртта), той ни направи
съучастници в Своето Възкресение. Ето защо в края на Великденската
утреня казваме: "Христос възкръсна и животът възтържествува! Христос
възкръсна и няма вече мъртви!"
Такава е Църковната вяра, потвърдена и доказана
от безброй светии. Но нима не се убеждаваме всекидневно от собствен
опит, че много рядко наистина имаме тази вяра, че постоянно губим
и изневеряваме на новия живот, който получихме като дар и, че всъщност
живеем така, сякаш Христос не е възкръснал от мъртвите, сякаш това
единствено по рода си събитие не означава нищо за нас. И всичко това
заради нашата слабост, която поражда невъзможността да живеем постоянно
с "вяра, надежда и любов", на висотата, на която ни издигна Христос,
като каза: "Но първом търсете Царството Божие и Неговата правда" (Мат.
6:33). Ние просто забравяме всичко това, така заети и потопени във
всекидневни грижи; и понеже забравяме, ставаме немощни. Тази забрава,
падение, грях, отново правят живота ни "стар" - незначителен, мрачен,
лишен от всякакъв смисъл: едно безсмислено пътуване към безсмислен
край. Изхитряваме се дори да забравим за смъртта и ето - изведнъж
тя идва, посред безгрижния ни живот - ужасна, неизбежна, безсмислена.
Понякога осъзнаваме отделни наши грехове и се разкайваме за тях, но
не се предаваме на новия живот, който Христос ни откри и дари. Живеем
така, като че ли Христос никога не е идвал и това е единственият истински
грях, най-голямата трагедия и печал за нашето редово християнство.
Ако разберем и приемем това, само тогава бихме
разбрали какво е Великден и защо той се предшества от Поста. Само
тогава бихме разбрали, че всички литургически традиции на Църквата,
целият й богослужебен цикъл, съществуват преди всичко за да ни помогнат
отново да видим и вкусим от Новия живот, от който лесно отстъпваме,
като му изменяме и покайвайки се, връщаме към него. Как е възможно
да обичаме и да желаем да получим това, което не познаваме? Как е
възможно да поставяме над всичко в света нещо, което не познаваме;
радост, която не сме изпитали? Накратко: как е възможно да търсим
Царство, което не познаваме?
Църковното богослужение от самото си начало до
днес е единствения вход в това Царство и приобщаване към Новия Живот.
Църквата, чрез своя богослужебен живот ни открива това, което "око
не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало, що Бог е
приготвил за ония, които Го обичат" (1 Кор 2:9). Великден е самият
центът на този богослужебен живот, негово сърце, връх, слънце, което
прониква навсякъде с лъчите си. Всяка година се разтварят портите
към сиянието на Христовото царство и ни се дава да предвкусим вечната
радост, която ни очаква, славата и победата, невидимо изпълващи вече
цялата вселена: "Смърт няма!" Цялото църковно богослужение е построено
около Великден, затова и годишният литургически цикъл, последователността
от празници и постове, се превръща в пътешествие, в поклоническо пътуване
към Великден, към края, който в същото време е и начало; края на всичко
старо и начало на новия живот, постоянен преход от света към Царството,
явило се в Христа.
Но не е толкова лесно да бъде победен и променен
стария, греховен и незначителен живот. Евангелието очаква и изисква
от човека усилия, които в това свое състояние той е съвършено неспособен
да извърши. Призовани сме на борба с невидимото, призвани сме към
нов начин на живот, който е свръх възможностите ни. Дори апостолите,
слушайки учението на своя Учител, в недоумение Го попитали: "Как е
възможно това?" Наистина, не е лесно да се откажеш от дребничкия идеал
на живот, състоящ се от всекидневни грижи, изнамиране на средства
за поносимо съществуване, удоволствия от всичко, което е така далече
от целта - съвършенството: "Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният
ваш Отец" (Мат. 5:48). Светът по всевъзможни начини ни казва: бъдете
щастливи, живейте безгрижно, вървете по широкия път. Христос ни казва
в Евангелието: вървете по тесния път, по пътя на борбата и страданието,
защото това е единствения път към истинското щастие.
Как можем без помощта на Църквата да се решим на
този страшен избор, как можем да се разкаем и върнем към светлото
и радостно обещание, което Църквата ни дава всяка година на Великден?
Затова ни е необходим Поста. Това е ръка, протегната от Църквата за
помощ, школа за покаяние, единствената, която може да ни помогне да
срещнем Великден не само като позволение за ядене, пиене и отмора,
но и като истински край на старото (вехтото) в нас, като встъпване
в нов живот.
През първите векове на християнството основната
задача на Поста е била подготовката на "оглашените" към кръщение,
което се извършвало по време на великденската литургия. Но дори когато
Църквата вече рядко кръщава възрастни, а института на оглашените вече
не съществува, основният смисъл на Поста си остава същия. Защото дори
и кръстени, ние непрекъснато губим и изменяме на това, което сме получили
при кръщението. Ето защо всяка година Пасхата е завръщане към собственото
ни кръщение, а Постът ни подготвя за това завръщане, за постепенното
и постоянно усилие, водещо ни към Пасхата - окончателния преход към
новия живот в Христа.
Виждаме, че богослуженията през Великия пост са
съхранили като своя отличителна черта поучението, като че ли подготовката
за кръщение, но това не е археологически остатък от миналото, а нещо
важно и съществено за нас. Защото всяка година Постът и Пасхата са
за нас ново откриване и придобиване на това, което ни е било дадено
при нашето собствено умиране и възкръсване в светото кръщение.
Пътешествие, поклоническо пътуване! Но щом навлезем
в светлата печал на Поста, виждаме далече, далече напред края на пътя.
Целта на този край е радостта от Великден, влизането в сиянието на
славата на Небесното Царство. И това, което виждаме отдалече, това
предвкусване на Великден, освещава нашата постна печал, превръща я
в "духовна пролет". Нощта може да бъде дълга и тъмна, но по време
на пътуването ни се струва, че тайнствената и сияеща светлина на зората
освещава хоризонта.
"Не ни лишавай от нашето упование, човеколюбиви
Боже!"
Превод: М. Кънева и Д. Спасов
прот. Александър Шмеман
Великият пост
Няма Велик пост без постене. Струва ни се, обаче,
че в наши дни хората или се отнасят несериозно към постенето, или
невярно разбират неговото истинско духовно значение. За едни Постът
се състои в символическо самолишаване от нещо. За други Постът означава
добросъвестно съблюдаване на правилата, т. е. употреба само на постна
храна. Но и в единия, и в другия случай постенето рядко се възприема
като включено в общия великопостен подвиг. За това сме длъжни първо
да се опитаме да разберем църковното учение за Поста и след това да
попитаме себе си как можем да приложим това учение в нашия живот.
Постенето или въздържането от храна не е единствено
християнска практика. То е съществувало и съществува както в други
религии, така и извън религията, например в специалната терапевтика.
В наши дни хората постят (или се въздържат) по
най-различни причини, понякога дори и политически. За това е важно
да вникнем в специфично християнското значение на поста. Това значение
ни се разкрива преди всичко чрез вътрешната връзка между две събития,
за които е разказано в Библията: за едното - в началото на Стария
завет, за другото - в началото на Новия завет. Първото събитие: Адам
"нарушил поста си" в рая, той изял забранения плод - така ни е разкрит
първородния грях. Христос, Новият Адам - това е второто събитие -
започва своето служение с пост. Адам бил изкушаван и не издържал на
изкушението. Христос бил изкушаван и победил изкушението. Последиците
от падението на Адам са изгонването от рая и смъртта, а плодовете
на Христовата победа са унищожаването на смъртта и нашето завръщане
в рая. Краткият обем ни лишава от възможността подробно на обясним
значението на този паралелизъм. Но дори само от казаното трябва да
стане ясно, че Постът е нещо твърде важно. Това не е просто задължение
или обичай. Постът е свързан с тайната на живота и смъртта, на спасението
и погибелта.
Според православното учение грехът не е само нарушаването
на някакво правило, за което се полага наказание. Той винаги е в изопачаването
на дадения ни от Бога живот. Ето защо, историята на първородния грях
е изобразена като постъпка, свързана с храна. Храната е необходима
на живия организъм, понеже поддържа в него живота. Но точно тук се
изправяме пред основния въпрос: какво означава да си жив, какво означава
самият живот? В наши дни тази дума се разглежда преди всичко в своето
биологическо значение: животът е именно това, което изцяло зависи
от храната и изобщо от физическата страна на всичко живо. Но в светлината
на Свещеното писание и християнското Предание този живот, завършващ
със смърт, се отъждествява със смъртта, понеже смъртното начало постоянно
присъства и действа в него. Ние знаем, че Бог не е сътворил смъртта.
Той е Подател на живота. По какъв начин животът е станал смъртен?
Защо смъртта, единствено само смъртта, е абсолютното условие на всичко
съществуващо? Църквата отговаря: защото човекът отхвърлил онзи живот,
който му предложил и дал Бог, и предпочел живот, зависещ не от Бога,
а от "насъщния хляб". Той не само не послушал Бога, за което и бил
наказан, но променил и отношението между себе си и света. Без съмнение,
светът е бил даден на човека като храна, като средство за поддържане
на живота; но в същото време, животът трябвало да бъде общение с Бога.
Той не само трябвало да има в Него своя завършек, но и своята съвършена
пълнота: "В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците."
(Йоан. 1:4). Светът и храната били създадени за да има човекът посредством
тях общение с Бога и само храната, приета заради Бога могла да бъде
животворна. Сама по себе си храната не притежава живот и не може да
го възпроизвежда. Единствен Бог има живот и Сам е живот. В храната
начало на живота е Бог; не съдържащите се в нея калории. По такъв
начин да бъдеш, да си живо същество, да знаеш Бога и да си в общение
с Него - всичко това е една и съща реалност. И неизразимата трагедия
на Адам се състои точно в това, че той възприел храната като "живот
сам по себе си". Нещо повече, той вкусил от храната, криейки се от
Бога, извън Него, и за да бъде независим от Него. И сторил всичко
това, защото повярвал, че храната сама по себе си има живот, и че
вкусвайки от тази храна той може да стане като Бог, т. е. да има живот
в самия себе си. Казано по-просто: той повярвал в храната, докато
единствения предмет на вяра, доверие и увереност, е Бог и само Бог.
Земният свят, храната се превърнали в негови Богове, в източник и
начало на неговия живот. Той станал техен роб. Адам на еврейски означава
"човек". Това е моето име, нашето общо име. И човек все още е Адам,
все още е роб на храната. Той може да ни уверява, че вярва в Бога,
но за него Бог вече не е неговия живот, не е храна, не е всепоглъщащо
съдържание на неговото съществуване. Той може да не уверява, че получава
живота си от Бога, но той не живее от Бога и за Бога. Неговите знания,
опит и самочувствие са построени все на същия принцип: "само с хляб".
Ние ядем за да живеем, но не живеем в огън. От всички грехове това
е най-големият грях. И този грях произнася смъртна присъда над нашия
живот.
Христос е Новият Адам. Той дошъл за да унищожи болестта,
навлязла чрез Адам в живота, за да възстанови човека за истински живот,
и поради това Той също започва своето земно служене с пост. "... И,
като пости четиридесет дена и четиридесет нощи, най-сетне огладня"
(Мат. 4:3). Гладът е това състояние, в което ние осъзнаваме нашата
зависимост от нещо; когато спешно, насъщно ни е необходима храна,
което и доказва, че нашият живот не е самодостатъчен. Това е този
предел, след който аз или умирам от глад, или нахранвайки тялото си,
отново осъзнавам, че живея. С други думи, това е моментът, когато
ултимативно сме изправени пред въпроса: от какво зависи моят живот?
И понеже въпросът не е отвлечен, тъй като животът на тялото ми зависи
от взетото решение, същият този момент се оказва изкушение. Сатаната
дошъл при Адам в рая; той дошъл и при Христос в пустинята. Двама гладни
човека чули неговите думи: яж, защото твоят глад показва, че ти изцяло
си зависим от храната, че животът ти е в храната. Адам повярвал и
започнал да яде; Христос отхвърлил това изкушение и казал: не само
с хляб ще живее човекът, но с Бог. Той отхвърлил световната лъжа,
която сатаната внушил на целия свят, превръщайки я в неподлежаща на
обсъждане очевидна истина, основа на целия човешки светоглед, основа
на науката, медицината, и може би, дори и на религията. Отхвърляйки
тази лъжа, Христос възстановил вярното съотношение между храната,
живота и Бога, това съотношение, което ние все още нарушаваме всекидневно.
Какво тогава означава Постът за нас
християните?
Това е участие в постния опит на Самия Христос,
чрез който Той ни е освободил от пълната ни зависимост от храната,
материята и света. Но нашето освобождение не може да бъде пълно. Ние
все още живеем в грехопаднал свят, в света на Вехтия Адам, и бидейки
част от този свят, ние все още сме зависими от храната. Но тъй като
смъртта, през която всички ще преминем, е победена от Христовата смърт
и стана преход към живота, то храната, която ние ядем, и живота, който
тази храна поддържа, може да се превърне в живот в Бога и за Бога.
Част от нашата храна вече стана "храна на безсмъртието" - ТЯЛО И КРЪВ
НА САМИЯ ХРИСТОС. Но дори всекидневния "насъщен хляб", който ние получаваме
от Бога, може в този живот, в този свят да поддържа и укрепва нашето
общение с Бога, а не да ни отдалечава от Него. Обаче само Постът може
да осъществи това преобразование, да ни даде значимо доказателство,
че нашата зависимост от храната и материята не е окончателна, не е
абсолютна, че съединена с молитвата, благодатта и служенето на Бога
тази зависимост желае да се превърне в духовна. Всичко казано досега
означава, че Постът, разбран в своето истинско значение е единственото
средство за възстановяване на действителната човешка природа. Това
не е теоретическо, а практическо и реално предизвикателство към великия
лъжец, успял да ни убеди в това, че зависим само от хляба, и построил
цялото човешко знание, наука и съществуване върху тази лъжа. Постът
изобличава тази лъжа. Твърде показателно е, че Христос срещнал сатаната
точно тогава, когато постел и по-късно казал, че само с молитва и
пост може да се победи сатаната. Постът - това е истинска борба срещу
дявола, това е предизвикателство срещу всеобщия закон, превръщащ дявола
в "княз на този свят". Ако човек е гладен, но разбира, че действително
е възможно да не бъде зависим от този глад, да не загине от него,
а напротив, да го превърне в източник на духовна власт и победа, то
тогава нищичко няма да остане от великата лъжа, в която живеем от
Адамово време.
Колко много се отдалечихме от нашето
обикновено разбиране на Поста просто като промяна на диетата, от разсъжденията
за това, какво е разрешено и какво е забранено от Поста, от цялото
това повърхностно лицемерие! Защото, в крайна сметка Постът се състои
в това: да изпиташ глад, да жадуваш, а това означава да достигнеш
предела на този живот в нас, който изцяло зависи от храната, и жадувайки
да откриеш, че тази зависимост не е последната истина за човека, че
гладът е преди всичко духовно състояние и че в своята пределна дълбочина
той е копнеж по Бога. В ранната Църква Постът се състоял в съвършено
въздържане от храна, т. е. пребиваване в състояние на глад, довеждащ
тялото до крайно изтощение. Но именно тук разбираме, че Постът като
физическо лишаване от храна е съвършено безполезен, без неговата втора
духовна страна. "С пост и молитва" означава, че без съответното духовно
усилие, без подсилването с Божествената Реалност, без съзнанието за
своята съвършена зависимост от Бога и само от Бога, физическият пост
би се превърнал в самоубийство. Ако дяволът е изкушавал Самия Христос,
когато Той постил и изпитал глад, то ние нямаме никаква възможност
да избегнем изкушението. Физическият пост, колкото и да е важен, става
не само безсмислен, но и действително опасен, ако не е съединен с
духовно усилие, с молитва, с мисъл, съсредоточена в Бога. Постът е
изкуство, което съвършенство са владели светците; ще бъде опасно самонадеяно
от наша страна, ако се опитваме да овладеем това изкуство, без духовно
размишление, без необходимата предпазливост. Всички великопостни богослужения
постоянно ни напомнят за трудностите, препятствията и изкушенията,
пред които се изправя всеки, разчитащ на собствените си сили, а не
на Бога.
Ето защо, за постният подвиг ни е необходима духовна
подготовка. Тя се състои първо в това, да молим за Божията помощ и
второ - целият ни постен подвиг да е съсредоточен и устремен към Бога.
Ние трябва да постим заради Бога. Трябва да усетим Неговото присъствие
в тялото си, което се превръща в Негов храм. Затова и към тялото,
и към храната, към целия ни начин на живот трябва да се отнасяме с
религиозно уважение. Всичко това трябва да постигнем още до началото
на Поста, та в началото на самия Пост да бъдем духовно въоръжени,
предчувствайки духовна борба и победа.
И ето настъпва самият Пост. Според казаното дотук,
той трябва да се изпълнява на две равнища: първо - на равнището на
Аскетичен пост и второ - на равнището на Съвършен пост. Аскетичният
пост се състои в силно намаляване на храната, така че постоянно изпитваното
чувство на глад да се преживява от нас като помнене на Бога и да поддържа
постоянно усилието, което съхранява това помнене. Всеки, който е спазвал
такъв пост макар и за малко, знае, че този аскетичен пост, вместо
да ни омаломощава създава в нас усещане за лекота, съсредоточеност,
трезвост, радост и чистота. Храната, наистина се приема като Божи
дар. Ние постоянно сме насочени към този вътрешен свят, който сам
по необясним начин ни дава сили. Тук ние няма да обсъждаме количеството
и качеството на храната, нейното денонощно разпределение по време
на аскетичния пост; всичко това зависи от нашите индивидуални възможности,
от условията, в които живеем. Но принципът е ясен: това е постоянно
състояние на полуглад, чиято "отрицателна" природа се преобразява
чрез молитва, помнене на Бога, съсредоточеност в положителна сила.
Продължителността на съвършеният Пост е необходимо да се ограничава
в съответствие с Евхаристията, за която той ни подготвя. За условията
на нашия живот това е един ден преди извършването на Литургията на
Преждеосветените дарове. Дали постим от ранно утро или само от обяд,
основната цел на този пост е да прекараме този ден в очакване, надежда,
жадуващи да се наситим със самия Господ. Това е духовна съсредоточеност
върху очакваното, върху този дар, който трябва да получим, заради
който сме готови да се откажем от всички други дарове. Но и след всичко
казано, трябва да помним, че колкото и да е ограничен нашия Пост,
ако това е истински пост, то той ще доведе до изкушения, слабости,
съмнения и раздразнителност. С други думи, той ще бъде борба, в която
ние, вероятно, не веднъж ще бъдем побеждавани. Но ако нашият Пост
е истински по своята същност, то тогава ще се яви живота ни в Христа,
живот изпълнен с борби и подвизи. Вяра, непобеждавана от съмнения
и изкушения рядко бива истинска вяра. Израстването в християнския
живот, уви, е невъзможно без горчивия опит на грешки и падения. Колко
често хората започват да постят с ентусиазъм, но отпадат след първия
неуспех. Бих казал, че истинското изпитване на вярата започва след
първото падение. Ако след такъв неуспех, веднъж отстъпили пред глада
и предали се на страстите започнем всичко отново, без да обръщаме
внимание на това, то рано или късно нашият Пост ще принесе духовни
плодове. Между светостта и цинизма на разочарованието се намира великата
и божествена добродетел на търпението - преди всичко търпение към
самия себе си. Не съществуват съкратени пътища към светостта, ние
трябва да заплатим цялата цена за всяка крачка, за всяко стъпало.
За това по-добре и по-безопасно е да започваме от минимума - само
мъничко над нашите естествени възможности - и малко по-малко да усилваме
поста, а не изведнъж в самото начало на Поста да се възнесем нависоко
и след това да се сгромолясаме, падайки на земята.
От символическия и номинален пост ние трябва да
се върнем към истинския пост, като той бъде ограничен и скромен, но
за това пък последователен и сериозен. Трябва честно да преценим своите
духовни и физически възможности и способности и да действаме според
тях, без да забравяме, че постейки не бива да се страхуваме от своите
ограничени сили, а да виждаме в своя живот Божествено доказателство
за това, че невъзможното за човека е възможно за Бога.
Превод: Д. Спасов
еп. Теофан Затворник
из "Какво е духовният
живот и как да се настроим за него"
Бог е създал човека за блаженство, именно в Него,
чрез живо общение с Него. Затова и вдъхнал в лицето му диханието на
Своя живот, което е духът.
Съществени свойства на духа са съзнанието и свободата,
а съществени негови движение са изповядването на Бога и Твореца. Бог,
пребиваващ в човека, дава на духа му сила да властва над душата и
тялото, а после и над всичко извън него. Такова е било и първоначалното
състояние на човека. Падналият поради своята гордост дух завидял на
райското състояние на прародителите и ги отклонил от правия път, подучвайки
ги да престъпят дадената им малка заповед; той изкусително представил
нещата така, че уж с вкусването на забранения плод те ще вкусят такова
благо, което не могат и да си представят - че ще станат като богове.
Те повярвали и вкусили. Самият акт може би не е бил толкова съществен,
но лошото е, че те повярвали на някой, когото не познавали, приемайки
по този начин хулни помишления спрямо Бога: "Ние сами ще вземем това,
до което Ти не ни допускаш! - мислили те. "Ето какъв е Той, а ние
Го мислихме за толкова благ. Е, тогава ние сами ще се справим, напук
на Него!" - именно тези мисли били толкова престъпни. Те означават
явно отстъпление от Бога и враждебно въставане срещу Него.
Нека видим какво всъщност е станало в човека. Ето какво: духът властвал
над душата и тялото, защото бил в живо общение с Бога и от Него получавал
божествена сила. Когато това живо общение се пресякло, пресякъл се
и притокът на божествена сила. Духът, оставен сам на себе си, не можел
повече да бъде властелин на душата и тялото, но бил увлечен и сам
завладян от тях. Над човека се възцарила душевността, а чрез душевността
- телесността и той станал душевен и плътски. Загубвайки доверието
към Бога и вярата в Бога, хората приемат пагубно решение: Аз сам!
С образуването на пагубното "аз сам", човешкият дух загубва свойствената
му сила да властва на душата и тялото и напротив, сам попада под тяхно
робство; трябва да бъде възстановена тази власт на духа.
Когато духовната власт секнала, потребностите на
душата и тялото се пръснали в различни посоки и в човешките желания
настъпило противоречие. Необходимо е всички тези потребности да бъдат
приведени в единство и да се установи в тях принцип на взаимоподчинение.
Наред с пагубното "аз сам" в човешкия живот, подобно
на диви зверове терзаещи хората, се промъкват страстите. Тези страсти
трябва да бъдат изгонени.
Съединението с Бога не е в наша власт: и условията,
и начинът на неговото извършване и всичко, отнасящо се към това не
е в наши ръце. За възстановяването на нашия дух и съединяването му
с Бога е необходимо Божия дух да снизхожда в него и да го оживява.
За да открие пътя за това слизане на Божия Дух снизходи Единородният
Син Божи, въплъти се, пострада, умря на кръста, възкръсна и се възнесе.
Въплътилият се заради нас удовлетвори Божията правда със Своята кръстна
смърт и ни примири с Бога; Възнеслият се на небето и седящ отдясно
на Отца вечно върши за нас Своето примирително ходатайство, като заедно
с това Той е за нас източник на истинен човешки живот. Какъв трябва
да бъде човек - ето какво яви Той чрез Своята човешка природа. Така
всички вярващи, получаващи Кръщение, придобиват и семето на Христоподобния
живот. Кръстилите се в Христа се обличат в Христа. По благодатта на
Светия Дух се извършва Богообщението.
Превод: Ил. Александрова и П. Сивов
|