В БРОЯ:

из "От вода и дух"
прот. Александър Шмеман

Православният опит на покаянието
еп. Калистос Уеър

За благодатта и покаянието
Св. Силуан Атонски

брой 6

Покаянието

прот. Александър Шмеман

Отстъпвайки и "отпадайки" от Христа, на практика ние излизаме и от Църквата - изменяме на нея и на дарувания ни от нея живот. Повтарям, аз говоря не за тези неизбежни прегрешения, които всеки от нас извършва през цялото време "живеейки в света и облечен в плът" и за които ние споменаваме в чинопоследованието на погребението, че "няма човек, който да е жив и да не съгреши". Ние винаги сме призвани да се каем за тези грехове, но те не са грехове "за смърт". Действително смъртоносно е нашето отпадане от Бога и измяната по отношение на Него. Апостасията (тоест откритото отричане от Христа), убийството, прелюбодеянието, ненавистта, хулата и т. н. Всички тези грехове отлъчват от Христа и Църквата. Ранната църква не е познавала нашите постоянни, "рутинни" изповеди. В началото се е отхвърляла възможността за връщане на отпадналите в Църквата и те били предавани на Божията милост. Обаче тази покайна дисциплина постепенно започнала да се смекчава, на първо място поради разрастване на Църквата и неизбежното снижаване на нравствените норми. Отначало Църквата допускала едно и само едно примиряване с онзи, който е отпаднал от нея и то ставало в неговия смъртен час.

После започнали да се допускат и повторни актове на разкаяние и примирение с Църквата, примиряване, което все пак е точно определено от църковните канони, предвиждащи дълъг период на подготовка за него.

Споменавам тези неща не защото желая възстановяването на древната, неизмеримо по-строга практика на Ранната църква, толкова различна от нашите петминутни изповеди. Не желая това, защото то е невъзможно. Но това, което е важно и необходимо за нас, е правилното разбиране на тайнството Покаяние, имащо корена си в тайнството Кръщение.

Това означава, че първичният и основен принцип на това тайнство (Покаяние), неговата основа, се състои във възвръщането на каещия се в този благодатен живот в Христа и в Духа Свети, който той е загубил заради греха и в който той жадува да се върне. Условието за това връщане е разкаянието; неговото изпълнение се състои във възвръщането в Църквата и нейната пълнота. До отделянето на Запада, Православният Изток не е знаел сегашната формула за опрощаване на греховете в тайнството Покаяние: "... и аз, най-недостойният свещеник, чрез дадената ми власт, ти прощавам и разрешавам...". Единствената молитва, с която тайнството завършвало, била молитвата, в която свещеникът се е молел "опростеният" от греховете да получи "примирение и единение с Светата Църква в Христа Иисуса, нашия Господ", защото самата Църква е Тяло Христово и се явява реалност на опрощението. А грехът не е само престъпление, но и отпадане от единството на това тяло с Христос, Който е нашето вечно Спасение. Що се отнася до свещеника, той е "само свидетел" на извършващото се разкаяние и освобождаване на човека от греха, а също така и свидетел на извършващото се примиряване в Христа с Църквата и връщането на блудния син в Божията любов.

Цялата Църква е едновременно дар и на прощението, и на радостта от него, но също така и постоянно покаяние, защото колкото повече постигаме цялата дълбина, пълнота и радост на спасението, т. е. прощението на греховете, толкова по-остро и очевидно се открояват или трябва да се открояват нашите недостойнства и "измени" на това прощение. Поради това и литургически, и духовно, целият живот на Църквата се състои в разкаяние и неговото изпълнение в радостта на примирението и спасението.

Всички грехове се опрощават чрез Христа. Но за да получим това опрощение, за да се превърне то в пълнота на нашия живот, ние трябва да се вгледаме в себе си и в живота си, да се разкаем и върнем при Христа, за да получим от Него възстановяване на благодатта на Кръщението в нас. Както всяка Евхаристия не е повторение на Тайната вечеря, а е наше възхождане и участие в едното небесно тържество, така и тайнството Покаяние не е "повторение" на Кръщението, но наше завръщане чрез разкаяние в този нов живот, който ни бе даруван от Христос чрез Неговата Кръстна Смърт и Възкресение веднъж и завинаги.

Превод: Огян Рангачев

еп. Калистос Уеър

Православният опит на покаянието

Обикновено покаянието се разбира като тъга поради греха, чувство за вина, усещане за скръб и ужас поради раните, които сме причинили на другите и на себе си. И все пак такъв възглед е непълен. Скръбта и ужасът наистина са важен елемент на покаянието, но не го изчерпват, нито пък представляват най-важната му част. Ще достигнем до по-пълно разбиране на този въпрос, ако разгледаме буквалния смисъл на гръцката дума за покаяние, метаноя. Тя означава "обнова на ума" - не само да съжаляваш за миналото, но да промениш основно възгледите си, да придобиеш нов поглед към себе си, към другите и към Бога (по думите на автора на Овчарите на Хермас); "велико разбиране". Велико разбиране, което не води задължително до емоционална криза. Покаянието не е синоним на печал и самосъжаление, а обръщане, пренасочване на центъра на живота ни към Светата Троица.

Като "нов ум" обръщането, пренасочването на центъра и покаянието е положителна, а не отрицателна опитност. Както казва св. Иоан Лествичник, "покаянието е дъщеря на надеждата и отрицание на отчаянието". То не е униние, а страстно очакване; не е усещането на човека, стигнал до задънена улица, а откриването на изхода. То не е самоомраза, а потвърждението на истинската ми личност като Божи образ. Да се покайваш не означава да гледаш надолу към недостойнствата си, а нагоре, към Божията любов. Не назад, към самоосъждането, а напред, с упование. Да виждаш не това, в което си се провалил, а това, което по благодатта Христова можеш да постигнеш със себе си.

Ако се разглежда в този положителен смисъл, покаянието се превръща не в еднократен акт, а в продължително отношение. В личния опит на всеки един от нас има решителни мигове на обръщане, но в този живот делото на покайването никога не завършва. Обръщането или промяната на центъра трябва постоянно да се обновява; до момента на смъртта, както е разбрал и Авва Сисой - "обновата на ума" трябва да става все по-решителна, "великото разбиране" - все по-дълбоко.

Положителният смисъл на покаянието е очевиден, ако погледнем думите на Христа, предшестващи вече споменатите: "Покайте се, защото се приближи царството небесно" (Мат. 4:17). В предния стих евангелистът цитира пророк Исая (9:2): "Народът, който седеше в мрак видя голяма светлина и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина" (Мат. 4:16). Такъв е непосредственият контекст на заповедта за покаяние, отправена ни от нашия Господ: тя е предшествана непосредствено от споменаване на "велика светлина, огряла ония, които са в тъмнина" и последвана от утвърждаване на непреходността на Царството. Покаянието, в такъв случай, е просветление, преход от тъмнина в светлина. Да се покаеш е да отвориш очи за Божията светлина - не да седиш тъжно в полумрака, а да жадуваш утрото. И покаянието е също така и есхатологично, откритост към "последните неща" които не са вече в бъдещето, но присъстват реално. Да се покаеш е да признаеш, че Царството Небесно е сред нас, работи между нас, и че ако само приемем идването на това Царство, всичко за нас ще се обнови.

Връзката между покаянието и снизхождането на великата светлина не е най-важното в случая. Докато не си видял светлината Христова, не можеш да видиш и греховете си. "Докато една стая е в мрак - казва еп. Теофан Затворник - не можеш да забележиш нечистотията; но след като светлината огрее, можеш да забележиш всяка отделна прашинка". Така е и със стаята на душата ни. Последователността не изисква първо да се покаеш, а после да познаеш Христа, защото само когато светлината Христова влезе в живота ни, започваме да разбираме истински собствената си греховност. "Покаянието - казва св. Иоан Кронщадтски - е да разбереш, че в сърцето ти има лъжа", но е невъзможно да забележиш лъжата, докато не си развил усещане за истината. По думите на Е. И. Уоткин, "грехът... е сянката, хвърлена от Божията светлина, пресрещната от пристрастията ни, които не й позволяват да освети душата. По този начин познанието на Бога поражда знание за греха, а не обратното." Както отбелязват Отците-пустинници, "колкото повече се приближава човекът до Бога, толкова по-ясно вижда, че е грешник". Те също цитират Исая в подкрепа на това - той първом вижда Господа на трона Му и чува вика на серафимите: "Свят, свят, свят!"; и чак след това видение възкликва: "Горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста" (Исая 6:1-5).

Такова е началото на покаянието - видение за красивото, а не за безобразното, знание за Божията слава, а не за моето нищожество. "Блажени са плачущите, защото те ще се утешат." (Мат. 5:4) Покаянието означава не просто оплакване на греховете ни, но "утехата" (параклесис), която идва от уверението за Божията прошка. "Великото разбиране" или "обнова на ума", обозначено от покаянието, се състои именно в това - да признаеш, че "светлината в мрака свети, и мракът я не обзе" (Иоан 1:5). Да се покаеш, с други думи, е да признаеш, че съществува добро, но и зло; любов, но и омраза; да потвърдиш, че доброто е по-силно, да вярваш в окончателната победа на любовта. Покайният човек приема чудото, че Бог има властта да опрощава грехове. И, понеже приема това чудо, за него миналото вече не е непосилно бреме, защото той вече не гледа на миналото като на нещо необратимо. Божествената прошка прекъсва причинно-следствената верига и развързва възлите на човешкото сърце, които сам човек не може да разкъса.

Много хора съжаляват за миналите си деяния, но казват в отчаянието си: "Не мога да си простя за това, което сторих." Неспособни да си простят, те са също така и неспособни да повярват, че са опростени от Бога, както и от другите хора. Такива хора, независимо от силата на усърдието си, не са достигнали до покаяние. Те не са получили "великото разбиране", по силата на което човек познава, че любовта е всепобеждаваща. Те не са постигнали "обновата на ума", която казва: "Приет съм от Бога - от мен се иска само да приема факта, че съм приет". Това е същината на покаянието.

Превод: П. Сивов

Св. Силуан Атонски

За благодатта и покаянието

Който, като мене, е загубил благодатта, той нека мъжествено да се бори с бесовете. Знай, че ти сам си си виновен: паднал си в гордост и тщеславие, и Господ милостиво ти дава да познаеш какво значи да бъдеш в Духа Свети, и какво значи да бъдеш в борба с бесовете. Така душата в опита познава вредата от гордостта, и тогава бяга от тщеславието, и похвалата човешка, и от помислите. Тогава душата ще започне да оздравява и да се научава да пази благодатта. Как да разберем дали душата е здрава или болна? Болната душа е горделива; а здравата душа обича смирението, както я е научил Дух Свети, и ако не знае това, то счита себе си по-лоша от всички.

На гордата душа Господ не явява Себе Си. Гордата душа, дори и всички книги да е изучила, никога не ще познае Господа, защото тя със своята гордост не дава място в себе си на благодатта на Светия Дух, а Бог се познава само с Духа Свети.

Господ призова грешната душа към покаяние и душата се обърна към Господа, и Той милостиво я прие и й показа Себе си. Господ е многомилостив, смирен и кротък. По голямата Своя благост Той не си спомни греховете на душата и тя Го възлюби докрай и се стреми към Него като птица от тясната клетка към зелената гора.

Слава на Господа затова, че ни дава да разбираме пришествието на благодатта и ни учи да познаваме защо идва тя и защо се губи. Който пази всички заповеди, ще чувства винаги благодат в душата си, макар и малка. Но тя лесно се губи поради тщеславие, за един горд помисъл. Може много да постим, много да се молим и да творим добро, но ако при това бъдем тщеславни, ще сме подобни на хлопатар, що дрънчи, а отвътре е празен. Тщеславието опустошава душата и трябва много опит, нужна е дълга борба, за да бъде то победено. В манастира познах от опит и от Писанието вредата от тщеславието и сега ден и нощ прося от Господа Христово смирение. Това е голяма и непрестанна наука.

Когато хората пазят страх Божий, тогава е тихо и сладко да се живее на земята. Но сега народът започна да живее по своя воля и разум и изостави светите заповеди, и без Господа смята, че ще намери радост на земята, не знаейки че един Господ е нашата радост и само в Господа се весели човешката душа. Той съгрява душата както слънцето грее полските цветя и както вятъра, който ги поклаща им придава живот. Господ ни е дал всичко, за да Го славим. Но светът не разбира това. И кой може, и как ще разбере това, което не е видял, нито опитвал? Също и аз, когато бях в света, мислех, че това е щастието на земята: здрав съм, красив, богат, и хората ме обичат. И поради това бях тщеславен. Но когато познах Господа в Светия Дух, започнах да гледам на цялото светско щастие като на дим, отнасян от вятъра. А благодатта на Светия Дух радва и весели душата и тя съзерцава Господа в дълбок мир, забравяйки земята.

Господи, обърни твоите хора към Тебе, за да познаят всички Твоята любов, да видят в Духа Свети кроткото Твое лице; да се насладят всички на Твоето лицезрение тук, на земята и, виждайки какъв си, да се уподобят на Тебе.

Слава на Господа за това, че ни е дал покаянието; и чрез покаянието се спасяваме всички без изключение. Няма да се спасят само непожелалите да се покаят и в това аз виждам тяхното отчаяние и много плача, и жалея за тях. Те не са познали чрез Духа Свети как велико е Божието милосърдие. А ако всяка душа знаеше Господа, знаеше колко много Той ни обича, то никой не само не би се отчаял, но даже не би възроптал никога.

Всяка душа, загубила мир трябва да се покае и Господ ще й прости греховете и тогава тя ще има радост и мир; и не са нужни други свидетели, но Сам Духът свидетелства, че греховете са простени. Ето знака на прощението на греховете: ако ти си възневидял греха, то Господ е простил греховете ти.

И какво да чакаме още? Някой от небето да ни пропее песен небесна? Но на небето всичко живее чрез Светия Дух. И на нас на земята Господ е дал същия този Дух Свети. И в храмовете Божи службите се извършват чрез Светия Дух; и в пустините, и в планините, и в пещерите, и навсякъде подвижниците Христови живеят чрез Светия Дух; и ако Го пазим, то ще бъдем свободни от всякаква тъмнина и вечният живот ще бъде в душите ни.

Ако всички хора биха се покаяли и пазели Божиите заповеди, то раят би бил на земята, защото "Царството Божие е вътре в нас".

Царството Божие е Духът Свети, а Духът Свети и на небето и земята е един и същ.

Всички хора, които са девственици и смирени, послушни, въздържани и каещи се за греховете си са отишли на небето и виждат Господа наш Иисуса Христа в слава и слушат херувимските песни; и са забравили земята. А ние се разпиляваме по земята като прах, носен от вятъра и умът ни е прилепен към земното.

О, немощен мой дух. Той се люлее като малка свещ от слаб вятър; а духът на светиите е горял ярко като трънен храст и не се е боял от вятъра. Кой ще ми даде такава жар, та да не знам покой ни ден, ни нощ от любовта Божия? Гореща е Божията любов. Заради нея светиите са търпели всички скърби и са достигали чудотворство. Те са изцелявали болни, възкресявали мъртви, ходили по водите, издигали се във въздуха по време на молитва; с молитвата си са довеждали дъжд от небето, а аз бих искал само да се науча на смирението и любовта Христови, за да нe обидя никого, но да се моля за всички, както за самия себе си.

КОНЕЦ И БОГУ СЛАВА