Царю небесни, Утешителю, Дух на
истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата
и Подателю на живота, ела и се всели в нас, и ни очисти от всяка сквернота,
и спаси, Благий, нашите души.
Благословен си, Христе Боже наш, Който направи премъдри рибарите,
като им изпрати Дух Свети и чрез тях улови вселената. Човеколюбче,
слава Тебе!
Когато слезе и смеси езиците, Всевишният раздели народите,
а когато раздаваше огнените езици, към единство повика всички, затова
единогласно славим Всесветия Дух.
брой 8
Петдесетница
Хр. Янарас
Петдесетница
След възкресението и възнесението на Христос Неговите
ученици се събират в Иерусалим, където "те всички прекарвали в молитва"(Деян.
1, 14:16). Това събрание обаче все още не представлява Църква, а просто
група от изплашени и объркани хора, обединени единствено от общите
си спомени и смътни очаквания. Няколко дни по-рано те питали Учителя
няма ли да освободи "в това време" Израилския народ от римското иго
и да възстанови "царството Израилево" (Деян. 1:6). Дори след възкресението
техните очаквания, изглежда, не са отишли по-далеч от напълно земните
стремежи и тежнения.
Радикалното изменение в състоянието на учениците
става на празника Петдесетница. При описанието на това събитие Св.
евангелист Лука използва езика на аналогията: "при настъпването на
деня на Петдесетница" учениците отново се събрали в Иерусалим, и "те
всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като
че ли идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха" (Деян.
2,1-2). Слуховите усещания се съпровождат от зрителни образи: "И явиха
им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един
на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий...
(Деян. 2, 3-4).
Тези събития могат да се опишат само с езика на
аналогията. Изменението, обаче, което те предизвикват у Христовите
ученици, "изпълнени с Духа Свети" е напълно конкретно и очевидно за
всички: "...и наченаха да говорят на други езици, според както Духът
им даваше да изговарят" (Деян 2, 4). Внезапно учениците заговарят
на езиците на всички племена и народи, събрани в Иерусалим за празнуването
на Пасха. Всеки от присъстващите в тълпата чува от устата на апостолите
родната си реч и "всички се чудеха и маеха" (Деян. 2, 7). Апостолите
- по думите на Лука прости и необразовани хора, при това измъчвани
от страх до последния момент - започват да проповядват на тълпата
"за великите дела Божии" с вещината и мъдрата проникновеност на опитни
оратори. Сега те знаят какво е тяхното призвание и какъв е смисълът
на завещаното им учение. Разбират значението както на вече случилите
се събития, така и на онази жизнена перспектива, която разкриват пред
хората с проповедта си.
Апостолите призовали към покаяние и кръщение. Те
призовали присъстващите да получат и те "дара на Светия Дух" и така
да се приобщят към Петдесетница. Оттогава тази възможност е открита
за всеки от нас. "И тъй, които приеха на драго сърце думите му (на
Петър), кръстиха се; и се присъединиха в оня ден около три хиляди
души. И постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението
и в молитвите" (Деян. 2, 41-42). В онова време "много чудеса и личби
станаха чрез апостолите в Иерусалим" (Деян. 2, 43): изцеляване на
болни и обладани от бесове и дори възкресение на мъртви - например
възкресението на Тавита в Йопия.
Слизането на Светия Дух не е някакво магическо
допълнение към способностите и дарбите на човека. То е освобождение
на жизнения потенциал, в което няма нищо противоречащо на логиката,
нищо "свръхестествено". "Изливането" на Духа върху човешката природа
преобразява не нейния логос* (т. е. онова, което тя представлява),
а начина на нейното съществуване; пътя на ипостасното** й самоопределение.
Приемането на дара на Духа Божи означава, че биологическата наследственост
и индивидуалната автономия престава да определя нашето ипостасно битие.
Органическо следствие именно на тази свобода от природната необходимост
и властта на причинността са всичките чудесни "знамения" в живота
на Христа и апостолите - "знамения", които Църквата и нейните светии
постоянно преживяват.
(* логос - на гр. слово, закон, причина и др. Логосът на човешката
природа означава същността й, както тя е била създадена изначално.)
(** ипостас - от гръцката дума "хипостасис", т.е. онова, което
"стои под". Св. Отци употребяват по-често ипостас вместо лице (на
гр. "просопон") за Отца, Сина и Светия Дух. На български език ипостас
съответства на личност, която в православното разбиране е противоположна
на индивид. Ипостасно битие ще рече "битието на личността". )
Изцеляването на разслаблени, говоренето на езици,
богословската мъдрост и всички други дарове (на гр. харизми) са плодове
на възраждането на човека "в Духа Свети". Както при раждането на човека
първите прояви на живот - първата глътка въздух и първият плач, а
по-късно първата усмивка и първите думи на детето се възприемат като
удивителни и чудесни, но и естествени явления, така едновременно чудесни
и самоочевидни са плодовете на възраждането на човека "в Светия Дух".
Ако тези плодове не винаги се проявяват, това става не защото на хората
се дава "различно количество" духовни дарби - "понеже Бог не с мярка
дава Духа" (Йоан 3, 34), а защото е различна степента на съпротивата
срещу смъртта, съпротива осъществявана от нашата свобода.
о. Тома Хопко
Денят на Св. Троица
Празникът Петдесетница е денят на явяването
на Божия Дух в Църквата. Бог Отец полага нейните основи още в Стария
Завет; Синът-Логос я създава; въплъщавайки се на земята; Духът действа
в нея. Затова празникът на нейното раждане се нарича Ден на Св. Троица
(предимно в руската църковна традиция - б.пр.). В съботата, в навечерието
на Петдесетница се извършва панихида. След литургията за празника
следва вечерня, на която свещеникът чете три молитви, отправени към
Триединния Бог. Тогава, за пръв път след Пасха, всички коленичат.
В деня на Петдесетница завършва делото на спасението.
Затова петдесетият ден става начало на нова ера, която излиза отвъд
пределите на нашия свят. Самото число, както в юдейската, така и в
христянската традиция, означава вечна небесна пълнота: седем умножено
по седем плюс едно.
Петдесетница се нарича още "апокалиптичен ден"
(т. е. ден на последното откровение), или "есхатологичен ден" (т.
е. ден на окончателния край), защото с идването на Месията и наближаването
на Господния Ден настъпват последните дни, в които, "...казва Бог,
ще излея от Моя Дух върху всяка плът" (Деян. 2:17; Иоил 2:28-32).
Това древно пророчество апостол Петър припомня в своята първа проповед
на деня Петдесетница.
Божествената литургия в този ден ни припомня нашето
кръщение. Отново вместо "Трисветото" ("Светий Боже, Светий Крепки...")
се пее кръщелното песнопение от Послание към Галатяни ("Елици во Христа...")
Обикновените антифони също се заменят със съответстващите на празника
стихове от псалмите. В апостолското и евангелското четиво се говори
за снизхождането на Духа върху хората. В кондака се пее за действието
Божие, противоположно на вавилонското разделение на езиците: "На петдесетница
Бог обединява народите чрез единството в Духа." Тропарът провъзгласява
улавянето на цялата Вселена в мрежата на вдъхновените рибари-апостоли.
За първи път след Пасха се пеят молитвите "Царю Небесни" и "Видихом
Свет Истинний", които призовават Св. Дух "да дойде и да се всели в
нас" и провъзгласяват, че сме приели "Духа Небеснаго". Храмовете се
украсяват с цветя и лятна зеленина в знак на това, че Духът Божи идва
като Жизнеподател, за да обнови цялото творение.
Понеделникът след Петдесетница е празник на Св.
Дух (Духов ден), а следващата неделя е празникът на Вси светии. Такава
литургическа последователност е напълно логична, тъй като Св. Дух
се проявява в хората, освещава ги, което е и главната цел на сътворението
и спасението на света.
"Осветявайте се и бъдете свети, защото Аз
(Господ, Бог ваш) съм свет" (Лев. 11:44-45; 1 Петр. 1:15-16)
Еп. Калистос Уеър
Св. Дух и Синът Божи
Между "двете ръце" на Отца - Неговият
Син и Неговият Дух - съществува взаимна връзка на съвместно служение.
Често вътрешната връзка между тях се изразява едностранчиво, а това
затруднява разбирането за тяхното взаимодействие. Казва се, че Христос
идва пръв, а после - на Петдесетница - след Своето Възнесение Той
изпраща Светия Дух. Но в действителност връзката между тях е по-сложна
и по-взаимна. Христос ни изпраща Духа, но в същото време именно Духът
е Този, Който изпраща Христос. Нека си припомним и разгледаме някои
от троичните взаимоотношения.
Въплъщение. На Благовещение Светият Дух слиза върху
Дева Мария и тя зачева Словото: Според Символа на Вярата Иисус "се
въплъти от Светия Дух и Дева Мария". В този случай именно Духът изпраща
Иисус в света.
Кръщение. Връзката е същата. Когато Иисус излиза
от водите на Йордан, Духът се спуска над Него във вид на гълъб, тоест
Духът Го провъзгласява и изпраща на обществено служение. Това става
особено ясно от събитията, които следват непосредствено след Кръщението.
Духът отвежда Иисус в пустинята (Марк 1:12) и Го поставя на четиредесетдневно
изпитание, преди началото на Неговата проповед. Иисус се завръща от
тази борба "със силата на Духа" (Лк. 4:14). Още първите думи от проповедта
Му подсказват, че тъкмо Духът Го води: Той чете Исая 61:1 и отнася
текста към себе си. "Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да
благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца
съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване,
да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня
година." (Лк. 4:18-19). Неговото име "Христос" или "Месия" означава,
че точно Той е Помазаният от Светия Дух.
Преображение. Духът още веднъж се спуска над Иисус,
но този път не във вид на гълъб, а като облак светлина. Тъй както
Духът първо изпраща Иисус в пустинята, а след това да проповядва,
така сега Духът Го изпраща към Изхода или жертвената смърт в Иерусалим
(Лк. 9:31).
Петдесетница. Взаимоотношението между Сина и Духа
тук вече се обръща. До този момент Духът е Този, Който изпраща Христос.
Сега възкръсналият Христос изпраща Духа. Петдесетница е цел и изпълнение
на Въплъщението или, по думите на Св. Атанасий, "Словото прие плът,
за да можем ние да получим Духа".
Християнският живот. Взаимната връзка между "двете
ръце" на Отца не свършва дотук. Тъй както Духът изпраща Сина на Благовещение,
Кръщение и Преображение Господне, Синът на свой ред изпраща Духа на
Петдесетница за да свидетелства за Христос занапред; да доказва, че
възкръсналият Господ е винаги сред нас. Ако целта на Въплъщението
е да изпрати Духа на Петдесетница, то целта на Петдесетница е да продължи
Иисусовото Въплъщение в живота на Църквата. И точно това върши Духът
при неговия епиклезис (призоваване) при освещаването на св. Дарове
по време на Евхаристийния канон. И този освещаващ призив е модел на
целия ни живот в Христа.
"Защото, дето са двама или трима, събрани
в Мое име, там съм Аз посред тях." (Мт. 18:20)
Как присъства Иисус сред нас? Чрез Светия Дух.
"И като ги учите да пазят всичко, що съм
ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света."
(Мт. 28:20)
Как Той е винаги с нас? Чрез Светия Дух. Поради
присъствието на Утешителя в сърцата ни ние познаваме Иисус не като
далечна фигура от минали времена, за която черпим фактологична информация
само от писмени източници, но Го познаваме непосредствено тук и сега,
в настоящето, като наш личен Спасител и приятел. И като ап. Тома можем
твърдо да кажем: "Господ мой и Бог мой" (Иоан. 22:28). Не казваме
"Христос се родил" - някога, преди много години, но казваме "Христос
се роди" - сега, в този момент, в собственото ни сърце. Не казваме
"Христос умря", но "Христос умря за мен". Не "Христос е възкръснал",
а "Христос възкръсна" - Той живее сега, за мен и в мен. Тази непосредственост
и личностна насоченост на връзката ни с Иисус е дело именно на Светия
Дух.
Следователно Светият Дух не говори за Себе си,
но говори за Иисус. "А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти
на всяка истина", казва Иисус на Тайната вечеря, "защото от Себе си
няма да говори, а ще говори каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето.
Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести."
(Ин. 16:13-14). Тук се крие причината за "анонимността", или, по-точно,
"прозрачността" на Светия Дух: Той говори не за Себе си, но за възкръсналия
Иисус.
ДАРЪТ НА ПЕТДЕСЕТНИЦА
Има три особено впечатляващи значения, в които
се проявява полученият на Петдесетница Дар - Утешител.
Първо: Той е дар, предназначен за всички Божи люде
(Деян. 2:4-5). Дарът или харизмата на Светия Дух не се дава единствено
и само на духовници, но на всички кръстени. Всички те са носители
на Духа, което значи харизматици в непосредствения смисъл на думата.
Второ: Той е дар на единството. "Когато настана
ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно" (Деян. 2:1).
Светият Дух прави множеството едно Тяло в Христа.
Слизането на Духа на Петдесетница обръща следствието от Вавилонската
кула (Бит. 11:7). Както се пее в един от химните на празника:
Когато слезе и смеси езиците, Всевишният раздели
народите, а когато раздаваше огнени езици, към единство повика всички,
затова единогласно славим Всесветия Дух. (Кондак, глас 8)
Духът носи единство и взаимно разбирателство, като
ни помага да говорим "в един глас". Той преобразява индивида в личност*
. В първата христянска общност в Иерусалим от периода непосредствено
след Петдесетница "всичко им беше общо" (Деян. 2:44), "а множеството
повярвали имаха едно сърце и една душа" (Деян. 4:32) . Такъв трябва
да бъде отличителният белег на петдесетната общност на Христовата
църква във всички времена.
Трето: Дарът на Светия Дух е дар на многообразието
- огнените езици са "разделени" (Деян. 2:3). Те са разпределени поотделно
върху всеки от апостолите.
Светият Дух ни прави едно цяло, в което всеки от
нас е различен. На Петдесетница множеството от езици не е премахнато,
но то престава да бъде причина за разделение - всеки говори на собствения
си език както преди, но по силата на Духа разбира другия. Според мен,
да бъдеш носител на Духа означава да осъзнаеш всички отличителни характеристики
на собствената си личност - т. е. да бъдеш истински освободен и да
бъдеш истинския си "Аз" в неговата неповторимост. Животът в Духа притежава
неизчерпаемо многообразие; грехът, а не светостта, е скучен и еднообразен.
Един мой приятел свещеник, който прекарваше дълги часове в изслушване
на изповеди споделяше уморено, че в крайна сметка нови грехове няма.
Винаги различна и нова по своите форми е само светостта.
Еп. Калистос Уеър
Човешката личност като
икона на Троицата
"Приготви сърцето ми, трилики
Боже!"
Джон Дън
Като разглеждаме човешката природа в светлината
на Троицата, можем да разграничим индивида от личността. Въпреки че
често се употребяват като синоними, в действителност между двата термина
има същностна разлика. Когато говорим за индивида (на гръцки "атомон"),
имаме предвид човешкото същество извън всички останали, в неговата
отделеност; човешкото същество като съперник на другите. Когато говорим
за личност, лице (на гръцки "просопон") разбираме човешкото същество
във взаимоотношение, в общение, в съ-работничество. Откъснат от другите,
насочен единствено към себе си, несвързан, всеки е индивид - статистическа
единица, но не истинска личност. Именно нашите взимоотношения ни правят
личностни. Една личност е възможна само когато са възможни всички,
когато светът е споделен. По този начин персонализмът е пълната противоположност
на индивидуализма. Именно общението по подобие на общението между
лицата на Св. Троица отличава личността от индивида. Не индивидът,
а личността е образ на Троицата.
Архимандрит Софроний (Сахаров)
За личното начало
"Аз" - това е велика дума; тя означава личността.
Най- същественото съдържание на нейното битие е любовта, която се
разкрива преди всичко като любов към Бога. Аз-ът не живее в спазъм
на самолюбива насоченост към себе си. Непрестанно сътворявана от "нищо"
по волята на Бога-Творец, ако се потопи в себе си, личността ще остане
в собственото си нищожество. Заповяданата от Христа любов към Бога
- любов до себененавист - когато се отърси от всички душевни и плътски
връзки, извежда човешкия дух в просторите на Божествената вечност
(ср. Лк. 14:26-27, 33; Ио. 12:25; Мт. 16:25). Тази любов е присъща
на Божеството. Когато силата й докосне човешкото сърце, тя го разкрива
до безкрайност; дава му радостта любовно да прегърне цялото творение,
целия свят.
Пълнотата на нетленната любов към Бога и ближния
по чуден начин се свързва с отричането от самия себе си до ненавист.
Но това е свята ненавист. Тя е дар Божи за нас. Чрез нея се преодолява
смъртта, която сме получили заради падението на Адам. Чрез нея действено
се приобщаваме към вечността. Любовта до ненавист към себе си е възможна
единствено ако Самият Бог се съедини с нас и стане наш живот.
Ако Господ Иисус не ни беше открил тази чудна тайна,
никой от смъртните не би могъл да измисли подобен парадокс: трябва
да възненавидиш себе си чрез любовта към Бога и тогава ще обемеш с
любовта си всичко съществуващо. Тогава Бог и цялото богатство на сътвореното
от Него битие стават съдържание на твоя живот. Аз-ът забравя себе
си в порива към Бога на любовта и все пак именно този "Аз" блажено
носи в себе си и Небето, и Земята.
Постигането на тази любов по същността си е "придобиването
на благодатта на Светия Дух", за което говори Св. Серафим Саровски
в беседата си с Мотовилов.
За целта на християнския живот
(Из беседата на Св. Серафим с Мотовилов,
проведена при посещението на руския интелектуалец в обителта на светеца)
Господ ми откри - каза великият старец - че в детството
си усърдно сте желали да узнаете в що се състои целта на нашия християнски
живот и неведнъж сте питали за това мнозина измежду големите духовни
особи...
Тук трябва да кажа, че от дванадесетгодишна възраст
тази мисъл действително непрестанно ме е безпокояла и наистина съм
се обръщал с този въпрос към много духовни лица, обаче отговорите
им не бяха ме задоволили. Старецът не знаеше това.
- Но никой - продължи отец Серафим - не Ви е отговорил
на това задоволително. Казвали са Ви: ходи в църква, моли се Богу,
изпълнявай Божиите заповеди, върши добро - ето ти целта на християнския
живот. А някои дори са негодували против Вас, задето сте били обзети
от небогоугодно любопитство и са Ви казвали: "Не търси непосилни за
тебе неща!" Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз, убогият
Серафим, ще Ви разясня сега в що се състои всъщност тази цел.
Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски
дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване
само се състои целта на нашия християнски живот, макар и те да са
необходими средства за постигането й. Истинската цел на нашия християнски
живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението,
молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа,
са средства за припечелване на Светия Божи Дух.
Забележете, брате, че само онова добро дело, което
се извършва заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко,
вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в
бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат.
Ако човек не почне с права вяра в нашия Господ Иисус Христос, Който
е дошъл на света да спаси грешниците ...няма право да се оплаква,
че доброто му дело е пропаднало. Това (т. е. пропадането на добрите
дела) никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено
заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца
на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта
на Светия Дух, както е казано: "Бог не с мярка дава Духа. Отец люби
Сина и всичко е дал в ръката Му." (Иоан 3:34-35). В придобиването
именно на този Дух Божи се състои истинската цел на нашия християнски
живот.
архим. Софроний (Сахаров)
За благодатта
Човекът е създаден по образа на Бога-Творец.
В съществото на тварния човек няма нищо несътворено. Този тварен образ
на Бога не може да е съпричастен на Божествената същност, но е надарен
със способността да влиза в общение с несъздаденото Божество чрез
приобщаване към Неговата благодат. И макар човек да не е съпричастен
на Божествената същност, все пак чрез благодатта той влиза в общение
с Божествения живот.
В славянската дума благодат е изразена богословската
идея за нея, разбирането за нейната природа, а именно: благ дар на
Бога, или дар на благостта Божия. Благодатта, като несътворена енергия
на Бога, според православното разбиране, е "Божеството". Когато Божеството
благоволи да се съедини с човешкото същество, тогава човек вижда,
чувства в себе си действието на божествената сила, която го преобразява,
прави го богоподобен вече не само потенциално, "по образ", но и реално,
"по подобие" на божественото битие. Благодатта- Божество освещава
човека, обожествява го (*), т.е. превръща го в бог. (* обожествяване
- става дума за процеса на обожествяване, на гръцки "теосис" а на
руски "обожение". Има се предвид съединяването на човешката природа
с Божествената благодат или придобиването ("стяжание") на благодатта
на Св. Дух (Св.Серафим Саровски). По думите на Св.Максим Изповедник:
"Бог ни е създал, за да станем причастници на Божествената природа
(срав. 2Петр.1:4), за да влвзем във вечността и да се уподобим на
Него като бъдем обожествени от благодатта, която поражда всичко съществуващо."
С други думи, чрез теосис ние ставаме богове не по същност, а по благодат
(вж. Йоан 10:34).)
Христовата заповед за любовта не е етическа норма,
но сама по себе си е вечният божествен живот. Естественият човек няма
този живот в тварното си същество. Ето защо той не е способен да изпълнява
волята Божия, т. е. да живее по Божията заповед със собствените си
сили. На него обаче му е присъщо да се стреми към Бога, към блажения
вечен живот. Този стремеж на естествения човек би си останал само
стремеж без възможност за реално осъществяване, ако насреща му не
идваше Божествената сила - благодатта - която сама по себе си е и
търсеното, т. е. вечният божествен живот.
В опита си христянският аскет се убеждава, като
съди по действието на благодатта, че тя може да има само божествен
произход. В опита си той се убеждава, че в човешката природа такава
сила няма. По-нататък, отново чрез опита, той се уверява, че не само
човекът търси Бога, но и Сам Бог търси човека, и дори в несравнимо
по-голяма степен. Бог постоянно търси човека и веднага щом човек прояви
стремеж към доброто и неговото осъществяване, благодатта вече го е
посетила. Все пак действията или въздействията на благодатта в никаква
степен не зависят от волята на човека. Благодатта идва и си отива
по волята на необвързания от нищо, абсолютно свободен Бог. Каквото
и да върши сам човек, ако Бог не благоволи, човекът ще остане вън
от истинния човек, вън от божествената светлина, във "външната тъмнина".
Православният монах, познал всичко това в опита
си, влага целия смисъл на своя живот в придобиването благодатта на
Светия Дух.
Въпросът за придобиването на благодатта е бил централен
в живота на Старец Силуан. Това е намерило израз в постоянния му стремеж
към нея, в неговите непрестанни беседи за това как се придобива тя
и заради какво я губим.
Свети Силуан Атонски е руснак по произход.
Роден е през 1866 г. Подвизава се в руския манастир "Св. Пантелеимон"
на Св. Гора - Атон. Живее до 1938 г. През 1988 е канонизиран от Константинополската
патриаршия. Паметта му се чества на 11 септември (н. ст.).
Книгата "Св. Силуан Атонски" е написана от архим. Софроний (Сахаров),
също атноски монах и духовно чедо на светеца. В първата й част отец
Софроний описва живота на преподобния и изяснява духовния му подвиг.
Първият откъс бе подбран от тази част на книгата. Втората част, от която
също предлагаме откъс, съдържа поученията на Св. Силуан.
Из поученията на Св. Силуан
за благодатта.
Милостивият Господ е дал на земята Светия
Дух и с Духа Свети се е утвърдила Светaта Църква.
Светият Дух ни е открил не само земното, но и
небесното.
С Духа Свети сме познали Господнята любов.
Любовта Господня е гореща. Светите апостоли,
изпълнени с любов, са обиколили цялата вселена и духът им е жадувал
всички люде да познаят Господа.
Заради какво ни обича тъй много Господ? Всички
ние сме грешни и цял свят лежи в злото, както казва Йоан Богослов
( 1 Йоан 5:19). За какво тогава ни обича Той?
Самият Господ е единствено само любов.
Както слънцето сгрява цялата земя, така и благодатта
на Светия Дух сгрява душата да обича Господа и тя тъгува по Него
и със сълзи Го търси.
О, Душе Светий, мил си Ти на душата. Да Те опиша е невъзможно,
но душата знае кога идваш. Ти даваш мир на ума и радост на сърцето.
Блажени сме ние, православните християни, защото
Господ много ни обича и ни дарява благодатта на Светия Дух, и в
Духа Свети ни дава да видим славата Му. Но за да съхраним благодатта,
трябва да обичаме враговете си; за всички скърби да благодарим на
Бога.
Човек сам е безсилен да изпълни Божиите заповеди,
затова е казано: "Искайте и ще ви се даде".
И ако не искаме с молитва, то сами себе си измъчваме
и се лишаваме от благодатта на Светия Дух. А без благодатта душата
от много неща се смущава, защото не разбира Божията воля.
За да има благодат, човек трябва да се въздържа
във всичко: в движенията, в думите, в това, което гледа, в помислите
си, в храната. И на всяко въздържание помага поучаването със Словото
Божие. Казано е: "Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово,
което излиза от Божиите уста" (Мат. 4:4).
Пазете благодатта Божия. С нея е леко да се живее.
Всичко става добре по Бога, всичко е мило и радостно. Душата е спокойна
в Бога и сякаш се разхожда из прекрасната градина, в която живеят
Господ и Божията майка. Без благодатта човек е грешна пръст, а с
благодатта човек по ум е подобен на ангел. Ангелите с ума си служат
на Бога и Го обичат; така и човекът става като ангел по ум.
Нашата война е и люта, и мъдра, и едновременно
с това проста. Ако душата възлюби смирението, то всички мрежи на
враговете ни (бесовете) са разкъсани и всички крепости - превзети.
В нашата духовна битка трябва зорко да бдим, щото всички боеприпаси
и провизии да са ни под ръка. Припасите са нашето смирение, а провизиите
- благодатта Божия. Ако тях загубим, то враговете (бесовете) ще
ни победят.
С ума си гледай какво става в душата. Ако благодатта
в тебе е неголяма, то в душата има мир и чувстваш любов към всичко.
Ако любовта е повече, то в душата е светлина и голяма радост. Ако
е още по-голяма, то и тялото усеща благодатта на Светия Дух.
От любов към брата идва благодатта и с любов
към брата тя се опазва. Но ако не обичаме братята си, то и благодатта
Божия няма да дойде в душата. Ако всички хора изпълняваха заповедите
Христови, на земята щеше да бъде рай и всички с малко труд щяха
да имат достатъчно от всичко необходимо. И Духът Божи щеше да живее
в душите на хората, защото Сам Той търси човешката душа и иска да
живее в нас и ако не се вселява, то е само заради гордостта на ума
ни.
Заради гордостта се губи благодатта Божия, а
заедно с нея и любовта към Бога и дръзновението в молитвата. И тогава
се измъчва душата от зли помисли и не разбира, че трябва да се смири
и да обича враговете, защото иначе не е възможно да се угоди на
Бога.
Ти казваш: "Врагът гони нашата света Църква.
Как тогава да го обичам?" На това ще ти отговоря: "Бедната твоя
душа не е познала Бога. Не е узнала колко много Той ни обича и как
със желание чака всички хора да се покаят и да се спасят. Господ
е любов. Той е дал на земята Светия Дух, Който учи душата да обича
враговете и да се моли за тях, за да се спасят и те. Това е и любовта.
А ако се съди по делата им, те заслужават наказание."
Господ ни е дал заповедта: да обичаме Бога с
всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа. А без молитва
как може да се обича? Затова умът и сърцето на човека трябва винаги
да са свободни за молитва.
Непрестанната молитва идва от любовта, а се губи
заради осъждане, празнословие и невъздържание. Който обича Бога,
той може да мисли за Него ден и нощ, защото нищо не може да ти попречи
да обичаш Бога.
Mоля Те, Милостиви Господи, дай на всички народи
по земята да Те познаят чрез Духа Свети. Господи, всички народи
са създадени от Твоите ръце. Обърни ги от враждата и злобата към
покаянието, за да познаят всички любовта Ти.
Господи, Ти си ни заповядал да обичаме враговете
си, но трудно е за нас грешните, ако с нас не е Твоята благодат.
Господи, излей над земята благодатта Си. Дай
на всички народи да познаят благодатта Ти, да познаят, че Ти ни
обичаш като майка, и повече от майка дори.
Господи Милостиви, с богатството на Твоята милост
спаси всички народи.
Душите на светиите си привлякъл към Себе Си,
Господи, и текат те към Теб като тихи реки.
Умът на светиите си прилепил към Себе Си, Господи,
и стреми се той към Теб - светлина и радост наша.
Сърцето на светиите се е утвърдило в любовта
Ти, Господи, и не може да Те забрави нито за миг, даже насън, защото
сладка е благодатта на Светия Дух.
Милостивият Господ е дал Светия Дух и нам- грешниците
без да иска никаква цена, но пита всеки от нас, както е питал апостол
Петър: "Обичаш ли ме?". Така Господ иска от нас единствено любов
и се радва на обръщането ни. Такова е Божието милосърдие към човека:
загърби ли човек греха и смири ли се пред Бога, Господ милостиво
му прощава всичко и му дава благодатта на Светия Дух и сила да побеждава
греха.
Чудно нещо: човек се гнуси от брата си - също
човек - когато той е беден и нечист, а Господ ни прощава всичко,
както любящата майка на своето дете и не се гнуси от никой грешник,
и дори му дава дара на Светия Дух.
Ако хората биха познали любовта на Господа към
нас, биха се предали напълно на Неговата свята воля и биха живели
спокойни у Бога като царски деца. Царят се грижи за всичко: за царството,
за семейството си, за синовете и децата; а синът живее в двореца
спокойно; всички му служат, а той безгрижно се наслаждава на всичко.
Така предалият се на волята Божия живее в покой, доволен от съдбата
си, дори да е болен, беден или гонен. Той е спокоен, защото с него
е благодатта на Светия Дух и сладостта на Духа Свети го утешава;
и той се измъчва само затова, че много е оскърбил любимия Господ.
Ах, колко нужно е да се живее на земята така,
че душата винаги да чува Бога!
Господ е казал: "Няма да ви оставя сираци" и
ни е дал Духа Свети. И душата трябва да чувства, че Духът Божи живее
в нея. Макар благодатта да е малка, душата чувства Господнята любов,
чувства, че Господ е наш и ние - Негови. А който не е такъв в душата
си - в него благодатта е загубена.
Душата чувства, че Господ я обича, независимо
от множествтото й грехове. Както в онези дни Господ казал на Закхея
"Закхее, ...днес трябва да бъда у дома ти" (Лк. 19:5), само защото
той поискал да види Христа, така и сега същото се случва с грешника,
щом душата му се обърне към Бога.
Народът се отклони от добрия път и хората станаха
немилосърдни. Всички се ожесточиха и вече няма любов (между тях).
Затова и не чувстват Божията любов. Хората мислят за Бога, че е
такъв, каквито са те, съдейки по жестокостта на сърцата си. Така
те съвсем губят вяра в Бога. О, ако това беше възможно, аз бих им
показал Господа и бих им казал: "Вижте какъв е Господ! Човешката
душа се разтапя пред лицето на Неговата любов." Но тази любов не
може да се види с прост ум. Тя се познава чрез Духа Свети.
От съставителите
Скъпи братя и сестри,
Със следващите думи се обръщаме най-вече към тези
от вас, които се срещат с нашето издание за първи път.
Ние сме група младежи от енорията при софийския
храм "Покров на Пресветата Богородица". Водени от желанието си да
работим за Църквата у нас, започнахме издаването на "Покров"-а. Целта
ни, разбира се, е просветителска. Искаме да дадем възможност на вярващите
у нас да се запознаят с текстове на Светите Отци и на онези от съвременните
православни богослови, които работят за възстановяване на светоотеческото
съзнание. Това ще рече възстановяване преди всичко на връзката между
богословието и литургийния живот, осъзнаване на истината, че "няма
християнин, който да не е подвижник, аскет" (архим. Софроний). Богословите
от тази вълна (повечето от тях сами са свещеници или епископи) ясно
показват в произведенията си, че християнството не е индивидуалистична
религия или "частно" благочестие. Истинският християнски живот е възможен
само в Църквата, разбирана не като този храм или тази институция,
а като евхаристийна общност. Това е живот-участие в действието на
Св. Дух в Църквата. Той е възможен само ако човек непрестанно се стреми
да следва Христа чрез молитвата, приобщаването със Св. дарове и дела
на милосърдно служение на ближния.
Може би тези думи звучат твърде силно. Но следването
на Христа е подвиг. Затова и на славянски християнските аскети се
наричат подвижници - хора, избрали свободно да живеят в себеотречение,
за да придобият вечността. Всеки от нас е призван да живее по този
начин. Не е лесно да се живее така, но както казва един съвременен
епископ, "никога не е имало лесно християнство". Въпросът е как да
се върви по този път? Как може да се научи човек да удържа в едно
пълното себеотрицание и непрестанната радост? И какво означава това,
че щом си се кръстил в Христа, в Христа си се облякъл? Как можеш да
бъдеш "христоносец" в това време, което отхвърля Бога и всяка вяра?
Православната църква е богата, защото пази жива
паметта за онези свои чеда, които са намерили в живота си отговор
на тези въпроси. Мнозина от тях са оставили плодовете на духовния
си опит в своите писания. Днес трябва да влезем в общение с този опит,
за да ни бъде той опора по пътя във вярата. Но това общение е възможно
само ако с молитва търсим да бъдем научени от Св. Дух как да изпълняваме
волята Божия в мислите, думите и делата си. Всичко това означава да
се опитваме да следваме Светото Предание. Само животът в Светото Предание
може да ни даде духовни сили, смелост и мъдрост да свидетелстваме
за вярата си в общество на невярващи. Призвани сме да носим благата
вест за Спасението, за вечния живот, за Божията истина и любов винаги
и навсякъде около нас.
"Кой е моят ближен?" - попитал момъкът от
евангелския разказ и в отговор чул притчата за добрия самарянин. Да,
всеки един от човеците е наш ближен. Затова трябва непрестанно да
се стремим да докосваме сърцата на другите с радостта на вярата в
дарената на човешкия род победа над смъртта. За да изпълним това е
нужно не само да свидетелстваме с думи, но радостта да се излъчва
от целия ни живот. Как да придобием тази радост отново ни учат светите
хора преди нас.
Очакваме писмата ви. И смирено молим за вашата
молитвена помощ!
Илиана Александрова, Мила Игнатова,
Мария Кънева, Дарина Кадънкова, Пламен Сивов, Димитър Спасов
|