В БРОЯ:

из "Духовни бисери"
Св. Ефрем Сирин

Великопостната молитва на
Свети Ефрем Сирин
прот. Александър Шмеман

Постът
Св. Василий Велики

Слово за кръста
Св. Йоан Златоуст

За покаянието
Св. Йоан Златоуст
(из "Духовно огледало")

Покаянието на Сазиков
из "Отец Арсений"

Благодатта на покаянието
архим. Софроний (Сахаров)
(из "Ще Го видим както Си е")

Из поученията за Св. Силуан
Атонски за покаянието

Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.

(Мат. 6:16-18)

брой 10

Пролетта на поста

Възсия пролетта на Поста,
разцъфтя цветът на покаянието.
Нека се очистим, братя, от всяко зло
и да възпеем Подателя на Светлината:
“Слава Тебе, Единствен Човеколюбче!”

Из Постния Триод

Постът

Възлюби нищетата Христова, за да се обогатиш чрез нея духовно. Постът е колесница, която води към небето. Постът ражда пророцитe и умъртвява законодателите. Постът е добра защита на душата и надежден съжител на тялото. Той е оръжие за доблестните и училище за подвижниците. Постът отстранява изкушенията и поощрява за подвиг в благочестието. Той е съжител на трезвостта и виновник за целомъдрието. Постът е доблест в борбата. Той е угасявал сила огнена, затварял е устата на лъвове. Постът възвежда молитвата към небето. Той е майка на здравето, наставник на младостта, украса на старостта и добър спътник на пътешествениците. Тези, които постят, имат тяло честно и душа скъпоценна. Постът е успокоил Лазар в недрата на Авраама и затова нека и ние го възлюбим, за да ни приеме той в Авраамовото лоно! Нека избягваме разкоша и не бъдем роби на пиянството. Те са извори на блудството. Пиянството не приема Господа, а отстранява от нас Светия Дух. Постът е благоустройство за града, благочестие за пазара, мир за домовете. Постът е попечител и закрилник на девството. Постът е път към покаянието и виновник за сълзите - той не обича света и това, което е в него! Нека не изпадаме в униние когато постим, защото във всяка църква ангелите записват имената на постещите. Постът е чужд на злопаметството - онези, които помнят огорченията и направеното им зло, макар и наглед да постят и да се молят, приличат на човеци, които черпят вода и я наливат в продънена бъчва! Бог не приема молитвите на човека, който помни злото на брата си. Нека бъде слава и сила Господу, сега и во веки веков.

Александър Шмеман

Великопостната молитва на Св. Ефрем Сирин

Ето текстът на тази молитва:

 

Господи и Владыко живота моего, Дух праздности, уныния, любоначалия и празднословия не даждь ми. Дух же целомудрия, смиренномудрия, терпения и любви даруй ми, рабу Твоему. Ей, Господи, Царю! Даруй ми зрети моя прегрешения И не осуждати брата моего. Яко благословен еси во веки веков. Аминь.

Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин.

Защо тази кратка и проста молитва заема толкова важно място в цялото великопостно богослужение? Защото в нея се изброяват по особен начин - присъщ само на тази молитва - всички отрицателни и положителни елементи на покаянието и се определя, така да се каже, подредбата на нашите индивидуални подвизи. Целта на тези подвизи е преди всичко освобождаване от някакъв основен недъг, който дава насока на целия ни живот и ни пречи да поемем по пътя на обръщането към Бог.

Основният недъг е безделието, леността, нехайството и небрежността. Това е тази странна леност и пасивност на цялото ни същество, които ни теглят винаги надолу, а не ни издигат нагоре, които постоянно ни убеждават, че не е възможно, а поради това не е и желателно да променим нещо. Това е наистина дълбоко вкорененият в нас цинизъм, който отвръща на всеки духовен призив: "Защо?" - и заради който в продължение на целия си живот разпиляваме дарените ни духовни сили. Безделието е коренът на всички грехове, защото то отравя духовната енергия при самите й извори.

Плодът на безделието е унинието, в което всички учители на духовния живот виждат най-голямата опасност за душата. Във властта на унинието човекът е лишен от възможността да вижда нещо добро или положително; за него всичко се свежда до отрицание и песимизъм. Това е воистина дяволската власт над нас, защото дяволът е преди всичко измамник. Той мами човека за Бога и света, той изпълва живота с тъмнина и отрицание. Унинието е самоубийството на душата, защото, ако човек се намира във властта на унинието, той е напълно неспособен да вижда светлината и да се стреми към нея.

Любоначалие! Любовта към властта. Колкото и странно да ни изглежда, тъкмо безделието, леността и унинието изпълват живота ни с любоначалие. Леността и унинието извращават цялото ни отношение към живота, опустошават го и го лишават от всякакъв смисъл; те ни заставят да пожелаем да ни се въздаде за едно изцяло неправилно отношение към другите хора. Ако моята душа не е насочена към Бог и не си поставя за цел вечните ценности, тя неизбежно ще се превърне в егоистична и егоцентрична, което означава, че всички други същества ще се превърнат в средства за удовлетворяване на нейните желания и удоволствия. Ако Бог не е Господ и Владика на моя живот, то аз самият се превръщам в свой господар и владика, превръщам се в абсолютен център на моя собствен свят и разглеждам всичко от гледната точка на моите нужди, моите желания и моята преценка. По такъв начин любоначалието от корен извращава моето отношение към другите хора, като се старае да ги подчини на себе си. То не винаги ни подбужда действително да се разпореждаме и да властваме над другите хора. То може да намери израз също в равнодушието, презрението, отсъствието на интерес, на внимание и уважение към другите хора. В този случай духът на безделието и безнадеждността е насочен към другите и тук духовното самоубийство се съединява с духовното убийство.

След всичко това идва ред на празнословието. Сред всички създадени от Бог твари единствено човекът е получил дара на речта. Всички свети Отци виждат в това "отпечатък" на Образа Божий в човека, защото Сам Бог ни се явява като Слово (Иоан 1, 1). Но като най-висш дар дарът на речта е в същото време и най-голямата опасност. Действително, изразявайки самата същност на човека, неговото себеосъществяване, той тъкмо благодарение на това може да се превърне в средство за падение, самоунищожение, измама и грях. Словото спасява и убива; словото вдъхновява, но словото и отравя. Истината се изразява чрез словото, но и дяволската лъжа използва словото. Притежавайки най-висшата положителна сила, то тъкмо поради това има и огромна отрицателна сила. То създава положителното и отрицателното. Когато словото се отклони от своята божествена природа и предназначение, то се превръща в безделно. То вече укрепва духа на безделието, унинието и любоначалието и животът се превръща в същински ад. Тогава словото действително става власт на греха.

Следователно покаянието е насочено срещу тези четири прояви на греха. Това са препятствия, които трябва да бъдат отстранени. Но само Бог може да стори това. Затова и първата част на тази великопостна молитва е вопъл от дълбината на човешката безпомощност. След това молитвата преминава към положителните цели на покаянието; те са също четири.

Целомъдрие! Ако не се придава на тази дума, както често правят, само нейното сексуално, странично значение, то тя трябва да се разбира като положителната противоположност спрямо духа на безделието. Безделието преди всичко означава разпиляност, разделение, разпокъсаност на нашите мнения и разбирания, на нашата енергия, невъзможност да се видят нещата такива, каквито те са, в тяхната цялост. Тъкмо целостността е противоположността на безделието. Ако обикновено смятат целомъдрието за добродетел, противоположна на сексуалната извратеност, то това става благодарение на обстоятелството, че разпокъсаността на нашето съществуване никъде другаде не се проявява толкова силно, колкото в сексуалния разврат, в отчуждаването на живота на тялото от живота на духа, от духовния контрол. Христос е възстановил в нас целостността, възстановил е истинската йерархия на ценностите, отвеждайки ни обратно към Бог.

Първият прекрасен плод на тази цялостност или целомъдрието е смирението. Ние вече говорихме за него. То преди всичко е победа на истината в самите нас, унищожаване на цялата тази лъжа, в която обичайно живеем. Единствено смирените са способни да живеят според истината, да виждат и приемат нещата такива, каквито те са, и благодарение на това да съзерцават Божието величие, доброта и любов към всичко. Ето защо е казано, че Бог дарява с благодат смирените и се противи на гордите.

След целомъдрието и смирението, разбира се, следва търпението. Грешният в своята естествена природа човек е нетърпелив, тъй като, без да вижда самия себе си, той прибързано съди и осъжда другите. Неговите понятия за всички неща са непълни, разпокъсани, изкривени, той съди за всичко съобразно собствения си вкус и своята гледна точка. Той е равнодушен към всичко освен към самия себе си и затова желае животът незабавно да стане успешен за самия него.

Търпението е наистина божествена добродетел. Господ е търпелив не защото Той се отнася снизходително към нас, а защото Той наистина съзира самата дълбина на нещата, която ние не виждаме поради слепотата си и която е открита единствено за Него. Колкото повече се приближаваме до Бог, толкова по-търпеливи ставаме, в толкова по-голяма степен отразяваме в себе си свойственото само за Бог грижливо отношение и уважение към всяко отделно същество.

И накрая идва венецът и плодът на всички добродетели, на всички усилия и подвизи - любовта, тази любов, която, както вече казахме, може да бъде дарена единствено от Бог; това е онзи дар, който е целта на цялата духовна подготовка и опит.

Всичко това се събира в едно в последното моление на великопостната молитва, в което ние се молим за това, "да видим своите прегрешения и да не осъждаме брата свой". И в края на краищата пред нас се изправя една опасност - високомерието. Горделивостта е източник на зло и злото е източник на горделивост. Само че съвсем не е достатъчно да виждаш своите прегрешения, защото, дори това да изглежда като добродетел, то може да се превърне в горделивост. Писанията на светите Отци са пълни с предупреждение срещу този род измамно благочестие, което под прикритието на смирението и самоосъждането може да доведе до дяволска горделивост. Но когато ние "виждаме греховете си" и "не осъждаме брата свой", когато, с други думи, целомъдрието, смирението, търпението и любовта се съединяват в съществото ни в едно единно цяло, тогава и само тогава главният враг - горделивостта - се унищожава в нас.

След всяко моление на молитвата ние правим поклон до земята. Поклони до земята се правят не само по време на молитвата на свети Ефрем Сирин; те са отличителна характеристика на цялото великопостно богослужение. Но в тази молитва тяхното значение се разкрива най-добре. В дългия и труден подвиг на духовно възраждане Църквата не отделя душата от тялото. Човекът е отпаднал от Бога целия - и с душата, и с тялото си; и целият трябва да бъде възстановен, за да се върне при Бог. Греховното падение се състои именно в победата на плътта - на животинската, ирационална похот в нас - над духовната, божествена природа. Но тялото е прекрасно, тялото е свято, така свято, че Сам Бог "е станал плът". Значи спасението и покаянието не са презрение към тялото или пренебрегване на тялото - а възстановяване на тялото в неговото истинско служене, като израз на живота и духа, като храм на безценната човешка душа. Християнският аскетизъм не е борба срещу тялото, а борба за него. Ето защо целият човек - и с душата, и с тялото си - се кае. Тялото участва в молитвата на душата така, както и душата се моли не извън, а вътре в своето тяло. По този начин поклоните до земята, този психо-телесен знак на покаяние и смирение, на поклонение и послушание, са отличителна черта на великопостното богослужение.

Св. Василий Велики

Постът

Постът е древен дар, който не старее, а непрестанно се обновява и цъфти в пълна красота. Може би предполагаш, че неговата древност е като тази на Закона? Постът е по-стар от Закона. Недей да мислиш, че денят на Очищението, установен в Израиля в седмия месец, в десетия ден от месеца, е начало на поста (Лев.16:29). Задълбочи се в историята и търси древността на неговия произход. Постът не е ново откритие, а скъпоценност от Отците. Всичко, което се отличава с древност е почтено. Уважи старината на поста. Той е и съвременник на човечеството. Постът е узаконен в рая. Такава първа заповед получил Адам: “А от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него” (Бит.2:17). Това : “да не ядеш “ е установяване на поста и въздържанието. Ако Ева бе постила и не бе вкусила от дървото, сега не бихме имали нужда от този пост, защото не здравите имат нужда от лекар, а болните ( Мат.9:12). Ние сме повредени от греха - нека се изцерим чрез покаяние, а покаяние без пост е непълно. Заповядано е да не се предаваме на суета и да се съкрушаваме духом, а пред Бога ще се оправдаем чрез поста.

Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога. Отговори ми: как не можеш да постиш, а можеш да пресищаш и товариш тялото си с всевъзможни храни?! В Рая не е имало нито вино, нито заколване на животни, нито ядене на месо - след потопа открили виното, след потопа е речено: “ Всичко що се движи и живее ще ви бъде храна” (Бит.9:3). Наслаждението станало позволено когато не останала надежда за съвършенство.

Впрочем ползата от поста не бива да те ограничава само в едно въздържание от ядене на блажна храна, защото истинският пост е отдалечаване от злини. Избягвай неправдата. Прости на ближния си оскърблението. Опрости делата на длъжника си. Не пости в караници и съдене - въздържайки се от вино, не се въздържаш от произнасяне на обиди; не ядеш месо, а изяждаш брата си; постиш цял ден, а ходиш по съдилища.

Постът препраща молитвите ни към небето, като ги превръща в криле при възкачването ни горе. Постът е духовно възрастване за семейството, майка на здравето, възпитател за младостта, украшение за старите, добър спътник за пътуващите, надежден съжител на обществото. Постът ражда пророците, дава крепост на силните, умъдрява законодателите. Постът е добър страж за душата, надежден спътник за тялото, оръжие за доблестните люде, училище за подвижниците. Той отстранява изкушенията, укрепва подвижниците в благочестието, става съжител на трезвостта, ражда целомъдрие в душите. Във война той извършва подвизи, във време на мир учи на безмълвие, освещава назорея (*1), усъвършенства свещеника, а пресищането е начало на всякакви злини. Затова постът е оръжие за борба против пристъпите на злия, а “ този род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост” ( Марк.9:29).

Колко много са благата от поста!

______________________________________________________________________
(*1) Назорей, назореи /Числ. 6:2/ - в превод от еврейски означава отделям. Това е особена група на посветени сред евреите. Всички мъже или жени, дали назорейски обет, се въздържали от употреба на вино или други опияняващи напитки, не си постригвали косите и избягвали всякакво оскверняване. Обетът се давал за 8 дни, за един месец или за цял живот. Назорейството процъфтявало по време на съдиите. Назореи били Самсон, Самуил, Йоан Кръстител, Иисус Христос, ап. Павел. В назорейството може да се види прототип на съвременното монашеството.

Св. Йоан Златоуст

Слово за кръста

Какво ли не е направил кръстът? Той е глава на нашето спасение и причина за безброй блага. Чрез него ние, които преди бяхме безславни и отхвърлени, сега сме приети в числото на синовете; чрез него ние, които преди се покланяхме на дървета и камъни, сега познаваме Създателя на всичко, не тънем в заблуда, а знаем истината. Чрез него ние, бившите роби на греха, сме въведени в свободата на праведността; чрез него, най-после, земята стана небе. Кръстът ни освободи от заблудите, доведе ни при истината, измъкна ни от бездната на порока и ни възвиси на самия връх на добродетелта. Той изтреби бесовската заблуда, устрои примирението между Бога и хората, унищожи лъжата.

Виждаш колко блага ни е дал кръстът!

Нека не се срамуваме от достойните за почит знаци на нашето спасение. Нека носим кръста Xристов като венец, защото чрез него се извършва всичко, което ни е нужно. Той ни се предлага, когато се покръстваме, когато поискаме да приемем тайнствената храна, когато поискаме да бъдем ръкоположени или да направим нещо друго. Затова с такова желание го чертаем и в домовете си, и на стените, и на вратите, и на челата, и в сърцата си. Защото кръстът е знакът на нашето спасение, на общата свобода и на милосърдието на Владиката. Затова, когато се осеняваш с него, представяй си цялата му значимост, потушавай гнева си и другите си страсти.

Апостол Павел, като ни склонява към благоприлична свобода, споменава кръста и кръвта Господни и ни убеждава с тези думи: “Вие сте скъпо купени; не ставайте роби на човеците.” /1Кор.7:23/. Мисли, казва той, за високата цена, заплатена за теб и няма да бъдеш роб на нито един човек, като под висока цена разбира кръста. Защото не е достатъчно кръстът да бъде изобразяван само с пръсти. Той трябва да се предшества от сърдечно разположение и пълна вяра. Направиш ли го по този начин пред лицето си, нито един от нечистите духове няма да може да се доближи до теб, щом види меча, с който е бил ранен, оръжието, от което е получил смъртоносната рана.

Кръстният знак и в стари, и в нови времена отваря заключени врати, прави отровата недействаща, лекува недъзи и смъртоносни рани. Не е чудно, че той побеждава силата на отровните вещества, щом като е разрушил вратите на ада, отворил небесната твърд, открил отново входа към рая и съкрушил крепостта на дявола.

И така, запечатай кръста в ума си и приеми спасителния за нашите души знак. Защото именно този кръст е преобразувал вселената, прогонил е заблудата, въвел е истината, превърнал е земята в небе и е направил хората ангели. Когато имаме кръста, демоните вече не са страшни и опасни, смъртта вече не е смърт, а сън.

Кръстът поваля и потъпква всичко враждебно. Затова, ако някой ти каже, че се покланяш на Разпнатия, отговори му с радостен глас, че се покланяш и не ще престанеш да се покланяш.

Ако той се засмее, оплачи безумието му и благодари на Господа, че ни е оказал такива благодеяния, които без откровение свише никой не може да познае. Този човек се смее само поради това, че “Душевният човек не възприема онова, що е от Божия дух.”/1Кор. 2:14/. Децата например, виждайки нещо велико и чудно, ще се засмеят, ако се опитаме да им го обясним. Езичниците приличат на такива деца.Те дори са по-безразсъдни от тях, понеже постъпват по детски в зряла, а не в детска възраст, затова са и по-достойни за съжаление и не заслужават никакво извинение. Но ние, дори пред нас да застанат всички езичници, нека с още по-голямо дръзновение да казваме, че кръстът е нашата похвала, началото на всички наши блага и цялото наше украшение!

Св. Йоан Златоуст

За покаянието
(из "Духовно огледало")

Покаянието, според учението на Църквата, е възвръщане на кръщението, втора благодат, очистване на съвестта, обещание към Бога за нов живот, примирение с Бога чрез добри дела. Неразкаянието води към духовна смърт. За неразкаялите се сам Господ казва: "...ако се не покаете, всички тъй ще загинете" (Лук. 13:3). Но и не всички от ония, които пристъпват към тайнството покаяние, се очистват, защото не са изпълнили всички условия, необходими за истинско покаяние.

Началото на покаянието е съзнание за греховете и съкрушението за тях. Някои хора, поради незнание или поради невнимание към своето спасение, смятат, че тайнството покаяние се състои само в изповедта. Те мислят, че устното изповядване на греховете пред духовника ги очиства напълно от тях. Но не такова покаяние очаква от нас Господ. Той иска да почувстваме цялата тежест на греховете си, да боледуваме заради тях, да ги умием със сълзи на сърдечно съкрушение и да дадем твърдо обещание да поправим живота си. Само тогава нашето покаяние е истинско и приятно на Бога. За образци на такова покаяние ни служат блудният син, митарят и много други споменати в светото Евангелие. С дълбока скръб трябва да кажа, че голяма част от вярващите не принасят необходимото покаяние и поради това не се поправя духовният им живот. Грехът властва над тези хора, страстите им не се укротяват и те, неочистени от вътрешните си духовни рани, завършват своето земно съществуване в робуване на греха, живеещ в тях.

Изповядването на греховете трябва да бъде чистосърдечно, без ни най-малко укриване или самооправдание. Ако някой скрие нещо на изповед, той приема двоен грях на душата си. Макар и да имаме големи грехове, не бива да се срамуваме да ги открием пред духовника, защото и той е човек със същите слабости, както мнозина, но е облечен в благодатна сила, за да връзва и развързва нашите съгрешения.

Два недъга, или два вида болести са причина за нашата неразкаяност и за постоянстването ни в някои грехове. Първият недъг е пълното отчаяние и неверие в спасението ни, а вторият е излишното упование на Божието милосърдие. Отчаянието се състои в това, че човек, съзнавайки многото си грехове, вече не се надява да получи прощение от Бога за тях и затова си позволява все повече и повече да затъва в бездната на беззаконията, а злите духове се възползват от това, за да доведат грешника до пълна гибел. До падението ни, казва св. Иоан Лествичник, демоните ни представят Бога като човеколюбив, а след падението ни - като неумолим. Светите Отци ни съветват да отблъскваме този лукав помисъл на отчаяние с крепката надежда на Божието милосърдие. Ако сме победени, да станем и да започнем отново борба с противниците и така да продължаваме до края на живота си, помнейки думите на пророка: “Не се радвай за мене, моя неприятелко. Макар да съм паднал, но ще стана; макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене” (Мих. 7:8). Старите навици, казва Лествичникът, често измъчват и оногова, който плаче и желае да се избави от тях. В този случай демоните навяват печал в душата на каещия се и му внушават безнадеждност в покаянието. Тази зла мисъл ще отблъснем, като си спомним за онези, които са съгрешили и след това са се покаяли. Безброй много грешници изповядвали греховете си, падайки пред нозете на Спасителя и се сподобявали да получат прошка за тях. “Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо", казал Жизнодавецът на покаялия се болен (Иоан 5:14). “Прощават ти се греховете,” извикал той, вдигайки грешницата, която оросявала със сълзи на покаяние пречистите Му нозе (Лук. 7:48).

Всички грехове на човешкия род имат предел, като човешки, но Божието милосърдие няма граница. Господ прощава всички грехове на ония, които се разкайват, защото няма непростими грехове, освен неизповяданите. Според светите Отци и Юда-предателят би бил опростен, ако се бе покаял.

Несъмнен признак за оставяне на предишните грехове е не само действителното отклоняване от тях, но и непрекъснатото противене на всяко греховно пожелание, съпроводени от страх да не паднем отново във властта на греха и сатаната и от пълна ненавист към греховете. Трябва да помним греховете си, защото това ще ни доведе до въздържание от тях. Не бива обаче да си спомняме с подробности за извършените грехове, защото това не е полезно, а само да помним, че сме грешни пред Бога.

Покаяние, което е постигнало целта си - опрощаване на греховете, привлича в душата на човека Пресветия Дух Божи и чрез Него дава залог на вярващия за вечно спасение в Иисуса Христа.

Покаянието на Сазиков

из "Отец Арсений"

Отец Арсений ( †1973 год.), в светския живот Пьотр Андреевич Стрелцов, е известен изкуствовед, приел монашески сан. По време на Сталиновия терор е изпратен в лагер заради вярата си. Там продължава своята свещеническа и монашеска дейност. Обръща към Христовата вяра много криминални и политически затворници. Книгата “Отец Арсений” е съставена по спомени на неговите духовни чеда.

Времето минаваше. Сазиков все повече и повече се привързваше към отец Арсeний, грижеше се за него и му разказваше много за себе си. Разказваше за детските си години: как се родил в Ростов в интелигентно семейство, завършил Ростовския индустриален институт като инженер и как после попаднал в компания на “приятелчета” и всичко така се завъртяло, така се завихрило, че почти деветнадесет години пътят на Сазиков бил изпълнен с престъпления. Вървял той по този път и вървейки се оглеждал понякога, но да се върне в правия път не можел.

Пред следствените органи и пред приятелчетата представяше живота си по един начин, но пред отец Арсений разказваше всичко правдиво, без да скрива нищо. Бил кръстен Серафим, на името на св. Серафим Саровски. Майка му била вярваща жена, водила го по църкви и го наставлявала във вярата до четиринадесетгодишна възраст. Тя починала, когато Серафим - Сима - бил на 22 години. Бащата отдавна бил зарязал семейството. Компанията увлякла Серафим и се започнало както винаги от малкото, а после дошли грабежите, разгулният живот, стигнало се дори и до убийства. Край нямало. Веднъж тръгнал по този път, вече било трудно да излезе от него. Малко да се отклониш встрани, приятелчетата веднага те дръпват обратно назад. Онова, на което го учила майка му, било забравено, изпарило се. Животът му показвал друго. За Бога не мислел, а и къде ли да Го намери в криминалния свят? Не му било до това. Работа имало много, трябвало само да бъде нащрек..

Сазиков ‘’се специализирал’’ по големите удари, които носели голяма печалба. Постъпвал в голямо учреждение или магазин, изобщо там, където се трупали много пари или преди получаване на заплата, или след набиране на голям оборот. Докато работел, изучавал обстановката. Жените му помагали. Бил интелигентен, висок, красив, снажен, обличал се по модата. Работел добре, ценели го и често го хвалели. Документите му винаги били чисти и изрядни. Имал добри знания, нали бил дипломиран инженер. Разбирал и от икономика и затова в големите универсални магазини го уважавали като специалист. Всичко ставало така: проучвал, разбирал кое как е, а после отмъквали голяма сума.

Често всичко завършвало благополучно, но имало случаи, в които прекарвал доста време в затворите и лагерите. Там попадал за дребни престъпления, тъй като не знаели за големите. Провалил се с една кокошкарска работа, притиснали негово приятелче и то взело, че се разприказвало по време на следствието. Така се добрали до едно голямо престъпление, осъдили го на разстрел, но после го пратили да умира в лагер със специален режим.

“Срещнах Ви, отец Арсений, и Вие ме поразихте. Виждам, че всичко вършите за другите. Помислих си, че си правите някаква хитра, тънка сметка, но после Ви наблюдавах и си спомних покойната ми майка. Спомних си много от онова, което ми бе говорила в детството. Поразихте ме, като ме нарекохте Серафим.

Започнах да Ви наблюдавам и разбрах ясно, че не живеете за себе си, а за хората - в името на своя Бог. Като премислям живота си, виждам, че съм живял, както се казва, ден да ми-не - друг да дойде. Мисля си, защо съм живял така? Приятели нямам, а само приятелчета, никому не съм нужен. Дори и да направят нещо за мен, то ще е само от страх.

Грабнахте сърцето ми и ме поразихте с примера си. Взех решение да скъсам с миналото. Много е трудно, но направиш ли го веднъж, трябва да бъдеш нащрек, иначе своите ще те убият. В лагерите криминалните сме хора обречени. Не се боим от нищо, все едно - смърт ни чака. Знам, че тук ще завърша живота си, но искам да тръгна по Вашия път, искам да повярвам.”

ИЗПОВЕДТА

Един ден Сазиков дойде. Стоеше, тъпчеше на едно място, говореше за едно, за друго, а после каза: “Отец Арсений, бих искал да се изповядам, ако ме допуснете. Струва ми се, че скоро ще дойде краят и че няма да изляза оттук, а имам много грехове”.

В лагера беше трудно да се измъкнеш за час - два от бараката, тъй като всичко беше под постоянно наблюдение. Но Сазиков успя да се отскубне и да отиде при отец Арсений на изповед. Останаха сами. До проверката имаше два часа. Ако ги намереха двамата заедно, петте денонощия в карцера им бяха сигурни. Серафим коленичи развълнуван и смутен. Отец Арсений положи ръка върху главата му и започна да се моли и скоро потъна дълбоко в молитвата. Изминаха няколко минути. Серафим заговори отначало объркано, откъслечно и с голямо вътрешно напрежение.

Отец Арсений мълчеше, не го направляваше, не му подсказваше, а, слушайки, се молеше, защото смяташе, че човек сам трябва да намери себе си. Често му се налагаше да изповядва в лагерните условия, но рядко стари, закоравели престъпници. Повечето от тях бяха хора, загубили всичко на света, останали без душа. Съвестта, любовта, истината, човечността, вярата в нещо бяха отдавна изгубени, разменени, смесени с кръв, жестокост и разврат. Миналото не ги радваше, а ги плашеше. Не можеха да се откъснат от средата си и затова, когато бяха в лагерите, оставаха в нея до последния си час, жестоки, озлобени, без да се надяват на нищо. Пред тях бяха или смъртта, или успешното бягство. Изповедите им, ако имаше такива, бяха винаги еднакви. Само началото на житейския път беше различно, всичко останало се повтаряше: грабежи, убийства, пиянство, разврат и вечният страх да не те хванат. В зависимост от душата на човека степента на падението беше различна: някои, съзнали и разбрали какво правят, не бяха успели да спрат и бяха падали все по-ниско и по-ниско; други, опиянени от извършеното, бяха избрали да живеят чрез насилие и кръв, жадувайки ги и причинявайки с наслада страдания и мъка на околните, считайки живота си за героичен.

Серафим разбирал степента на падението си, опитвал се да се спре, но не можел да намери изход от престъпния свят. С настъпването на старостта, мнозина от престъпниците се замисляли върху положението си, но не можели да решат какво да правят.

Отец Арсений знаеше това.

Сазиков говореше, но изповедта не вървеше. Преди да тръгне на изповед, той дълго бе мислил какво и как да разкаже, да изповяда, но сега се стъписа и обърка. Искаше му се да е искрен, но не говореше от душа, а това, което искаше да каже изчезна. Изповедта му загуби връзка с душата и беше просто един разказ.

Отец Арсений виждаше и разбираше това и му се искаше Серафим сам да победи в борбата със самия себе си. Да победи своето минало и така да даде път на настоящето.

Докато говореше, Серафим се вълнуваше, объркваше се, плачеше открито, но не се получаваше изповед от сърце. Миналото се бореше с настоящето и отец Арсений почувства, че Серафим се нуждае от помощ , че му трябва онова “перце от лук” от апокрифа, което, макар и тънко и слабо, спасило потъващия, хванал се за него. И отец Арсений му подаде това “луково перце” като рече: “Спомни си как те умоляваше жената в гората да я пощадиш, а ти не я пощади. Нима не се срамуваше след това от себе си?”

Изведнъж Серафим почувства, че отец Арсений вижда и разбира всичко. Не беше нужно да подбира думи, за да се покаже. Трябваше, без да се страхува от нищо, да разкрие душата си, а после отец Арсений сам щеше да види, да разбере, да претегли всичко и да каже, може ли да му прости. Серафим завърши изповедта, предаде душата си и самия себе си в ръцете на отец Арсений, стоеше на колене, лицето му беше обляно в сълзи. За първи път разкри себе си, показа целия, целия свой живот и сега чакаше присъдата, наказанието, осъждането.

Отец Арсений, наклонил се ниско, се молеше и съвсем не можеше да намери най-нужните и прости думи, които биха освежили и насочили човека по новия му житейски път.

Искреност, най-дълбоко съзнание за греховността на извършеното и в същото време най-страшни престъпления, причинили на хората страдание, нещастие и мъка - всичко сякаш се смесваше в едно и трябваше да се измери, претегли, раздели едно от друго и степенува.

Свещенослужителят Арсений, който прощаваше и освобождаваше хората от греховете с Божието име, сега се бореше с човека Арсений, който още не можеше по човешки да приеме, да осъзнае и прости извършеното от Серафим. “Господи Боже мой! Дай ми сила да позная волята Ти, да покажа пътя на Серафим, да му помогна да намери себе си. Майко Божия! Помогни на нас грешните. Помогни, Господи!”

И докато се молеше разбра, че нищо не е нужно да казва, да претегля и да решава, защото изповедта на Серафим бе тъй искрена и дълбока, че бе разголила душата му и показала, че този човек се стреми към Бога, намерил Го е и сега вече ще продължи пътя си към Него. За своите дела Серафим щеше да отговаря пред Самия Господ и пред съвестта си.

Отец Арсений стана и като притисна главата му до гърдите си каза: “И аз недостойният йерей, Арсений, с дадената ми от Бога сила и власт, те прощавам и освобождавам от всичките ти грехове, Серафиме. Прави добро на хората и Господ ще прости много от греховете ти. Върви и живей в мир и Господ ще ти покаже пътя”. И невидими връзки съединиха завинаги отец Арсений и Серафим.

Привършил изповедта и прегърнал Серафим, отец Арсений, сякаш предвиждайки бъдещето, промълви: “Няма да те оставя, Серафиме, в твоя живот. Господ ще ни помогне”.

архим. Софроний (Сахаров)

Благодатта на покаянието

(из "Ще Го видим както Си е")

Християнинът се смирява в сърцето си до крайна степен, слиза в съзнанието си “по-ниско от всяка твар” и чрез това смирение се възнася към Бога, а така се издига над цялото творение.

Благодатта на покаянието се дава на онези, които с пълна вяра приемат Христовото слово, че ако не повярваме в Неговата Божественост и в абсолютната истинност на всичко, заповядано от Него, то тайната на греха няма да ни се разкрие в своята онтологическа дълбочина, и ние “ще умрем в греховете си” (ср. Иоан 8:21, 8:24).

Понятие за греха има само там, където отношенията между Бога-Абсолют и човека-твар приемат чисто личен характер. Иначе остава само интелектуалната представа за тази или онази степен на съвършенство на формата на съществуване. Грехът винаги е престъпление срещу любовта на Отца. Той се проявява като наше отдалечаване от Бога и склоняване на волята ни към страстите. Покаянието винаги е свързано с въздържане от греховните влечения. И извън християнството се води борба с някои от страстите; и в хуманизма се наблюдава преодоляване на едни или други пороци; но, доколкото липсва знание за дълбинната същност на греха - за гордостта, дотолкова този зъл корен остава непреодолян и трагизмът на историята не престава да расте.

Неизброими са формите на проява на гордостта, но всички те изкривяват Божия образ в човека. Извън Христа, без Христа, трагизмът на земната история на човечеството е неразрешим. Атмосферата на Земята е преситена от миризмата на кръв. Всеки ден вселената се захранва с вести за убийства или за изтезания на победените в братоубийствени конфликти. Мрачните облаци на омразата скриват от взора ни небесната Светлина. Хората сами строят своя ад. Без нашето цялостно изменение чрез покаяние няма да дойде избавление за света, “избавление” от най-страшното проклятие - войната. Смиреният носител на любовта предпочита да бъде убит, вместо да убива.

От всички пътища, които ни водят към познание на греховете ни, най-важният е вярата в това, че Христос е Бог. Заради тази вяра върху човека слиза любовта на Светия Дух. Позналият опитно светия огън на божествената Любов естествено се стреми да пребъде винаги в това благодатно състояние. И ако той извърши с дело или само в помислите си нещо, вследствие на което настъпва отслабване на чувството за любовта Божия, то самото това отслабване на благодатта, без всякакви рационални психоанализи, е показател за нашето отстъпление от Правдата Божия. Тогава духът ни устремно се обръща към Бога с покайна молитва, чрез която идва прошката като възстановяване в Любовта.

Из поученията на Св. Силуан Атонски

Господи, както Ти Самият си се молил за враговете, така и нас научи със Светия Твой Дух да обичаме враговете си.

Господи, всички народи са създание на ръцете Ти, обърни ги от враждата и злобата към покаянието, за да познаят всички Твоята любов.

Господи, Ти си ни заповядал да обичаме враговете си, но трудно е за нас грешните да изпълняваме това, ако Твоята благодат не е с нас.

Господи, излей върху земята благодатта Си. Дай на всички земни народи да познаят Твоята любов, да разберат, че Ти ни обичаш като майка, и повече от майка дори, защото и майката може да забрави детето си, но Ти никога не ни забравяш, защото обичаш безкрайно създанието си, а любовта не може да забравя.

Господи Милостиви, поради богатството на Твоята милост, спаси всички люде.

* * *

Помни следните два вида помисли и се бой от тях. Единият казва: ти си светец, а другият - няма да се спасиш. Но тези помисли са от врага и в тях няма истина. Ти обаче си мисли: аз съм голям грешник, но Господ е милостив, Той много обича хората и ще ми прости греховете.

Вярвай в това и ще се удостоиш Господ да ти прости. А на своите подвизи не се надявай, дори и много да си се подвизавал. Един подвижник ми казваше: “Аз непременно трябва да бъда помилван, защото правя толкова много поклони всеки ден”; но когато дойде смъртта, той си раздра ризата (*2).

Знай, че ако мислите ти се отклоняват да следят кой как живее, то това е признак за гордост.

Внимавай! Наблюдавай себе си и ще видиш, че веднага щом душата ти се превъзнесе над брата ти, идва лош помисъл, който не е угоден на Бога. Това е за смирение на душата. Ако тя не се смири, идва някое малко изкушение. Не се ли смири отново, започва борбата с блудната страст. Ако пак не се появи в нея смирението, пада в някой малък грях. Ако и тогава не се смири, ще падне в по-голям грях, и така ще греши дотогава, докато не се научи на смирение. Но веднага щом душата се покае, милостивият Господ ще й даде мир и умиление, всичко лошо ще отмине, ще си отидат и помислите. Тогава пази смирението с всички сили, иначе отново ще паднеш в грях.

Ето колко съм немощен - писах съвсем малко, а вече съм уморен и тялото ми търси покой. Господ в плът на земята също е познал човешката немощ. Той, Милостивият, се уморявал от пътя, заспал на кораба по време на бурята, а когато учениците Го събудили, заповядал на морето и вятъра да утихнат и настанала велика тишина.

Така и в нашата душа, когато призоваваме святото име на Господа, настъпва голям мир.

О, Господи, дай ни да Те хвалим до последния си дъх.

_____________________________________________________________________
(*2) При вест за смърт дрехите се разкъсвали /Бит. 37:34/, обличало се вретище
/2 Царств. 3:31/, което се носело на голо върху гърдите и бедрата и се посипвала главата или цялото тяло с пепел. Всичко това се правело в израз на дълбока скръб.
/Библейска археология, протопрезв. Н. Шиваров, Синодално издателство, 1992/.