Свещенството
(превод от "Orthodox Study Bible")

За свещенството
Св. Йоан Златоуст

Историческия път на православието
прот. Александър Шмеман

За църковното предание
о. Сергей Булгаков
(из "Православието")

За енорийския живот
о. Порфирий Перич, игумен на
сръбския манастир Ковен

Из поученията на Св. Силуан
Атонски за духовниците
(из "Старец Силуан")

За духовническото служение
архим. Софроний (Сахаров)
(из "Записки на един атонски духовник")

брой 11

Свещенството

1. Епископи. По време на Своето служение Христос ръкоположил, или "поставил" Дванадесетте, като ги уверил: "Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва" (Иоан 15:16). И Новият завет, и Светите отци определят Дванадесетте апостоли като първите епископи, или надзиратели над Църквата. Когато Юда отпада и учениците мислели за негов приемник, Петър казва: "Достойнството му (на гр. episkopen, епископство) друг да вземе" (Деян. 1:20). Това епископство е било дадено на Матия (Деян. 1:26). Апостолите - тези първи епископи - на свой ред ръкоположили презвитери и дякони.

2. Дякони. Свидетелството за първото ръкоположение на дякони е твърде обстойно. "Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост", казва апостолът, "които ще поставим (на гр. kathistemi, "да сложим", или "ръкоположим") на тая служба" (Деян. 6:3). Начинът на това поставяне е указан: "Възложиха ръце на тях" (Деян. 6:6). Ръкоположението на дякони в Православната Църква днес става по същия начин, чрез възлагане на ръце от епископа.

3. Презвитери. Първото свидетелство за ръкоположение на старейшини или презвитери е в Деяния 14:23. Апостолите Павел и Варнава "ръкоположиха (букв. "избраха с протегната ръка") презвитери за всяка църква, помолиха се с пост и ги повериха на Господа, в Когото бяха повярвали". По подобен начин Павел напомня на апостолския "чирак" Тит: "Затова те оставих в Крит, за да довършиш несвършеното и да поставиш по всички градове презвитери, както бях ти поръчал" (Тит 1:5). Този текст напомня за първата молитва, която епископът чете над ръкоположения в православно свещенство:

"Божествената благодат, винаги изцеляваща немощното и изпълваща недостигащото, излива се от ръцете ми върху този най-предан дякон, за да бъде свещеник".

Епископът моли Бога да "изпълниш с дара на Духа Светаго този мъж... за да се удостои да застане в невинност пред Твоя свят олтар, да провъзгласява евангелието за Твоето царство, да преподава словото на Твоята истина, да Ти поднася духовни дарове и жертви, да обнови Твоите люде чрез купела на новото раждане".

Особено важна част от ръкоположението е моментът, когато бъдещият свещеник обикаля три пъти около олтара, целувайки го и покланяйки се в трите му ъгъла. Това символизира неговото съчетаване с Христа, смъртта му с Христа и решението му да служи жертвоготовно на Църквата по примера на Господа.

Ръкоположението е вечно назначение, "защото Божиите дарове и призванието са неотменими" (Рим. 11:29). В този дух по време на всяка Божествена литургия свещеникът се моли за своя епископ: "Да го помене Господ Бог в своето Царство - сега, всякога и во веки веков".

Чрез тайнството Свещенство в Своята Църква Христос поверява на пастирите спасението на душите на Своите люде.

Преведено от "Orthodox Study Bible"

Св. Иоан Златоуст

За свещенството

Юдейските свещеници са имали власт да очистват тялото от проказа или по-скоро не да очистват, но да свидетелстват за очистването (Лев. 14) и знаем как завидно е било свещеническото достойнство тогава. А нашите свещеници са получили власт не само да свидетелстват, но съвършено да очистват - не телесната проказа, а душевната нечистота. Затова онези, които не ги уважават, вършат престъпление много по-голямо от това на Датан и неговите съобщници и стават достойни за по-голямо наказание. Онези се домогвали до власт, която не им принадлежала (Числа 16), като имали високо мнение за нея, доказвайки го именно чрез усърдните си домогвания. А сега, когато свещенството се е украсило много повече и се е възвисило до такава висока степен, неуважението към него изразява много по-голяма дързост, защото не е едно и също да се домогваш до чест, която не ти принадлежи и да презираш това благо. Последното е толкова по-тежко от първото, колкото са различни едно от друго презрението и уважението. Има ли такава нещастна душа, която би презряла толкова велико благо? Не мога да си представя такъв човек, освен някой, изпаднал в демонско неистовство.

Бог е дал на свещениците повече сили, отколкото на родителите по плът не само за наказания, но и за благодеяния. Едните и другите се различават така, както се различава настоящият от бъдещия живот. Едните ни раждат за настоящия живот, другите - за бъдещия. Родителите не могат да избавят децата си от телесна смърт, нито дори да ги защитят от настъпваща болест, а свещениците често спасяват страдащата и готова за погибел душа или употребявайки кротко наказание, или предпазвайки от падение в самото начало; не само чрез поучение и внушения, но и с помощта на молитвата.

Освен че ни възраждат (чрез кръщението), те имат и власт да ни освободят от последващите грехове: “Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят” (Яков 5:14-15).

Плътските родители не могат да окажат никаква помощ на децата си, ако те оскърбят някой от имащите власт, високопоставени и силни хора, а свещениците често примиряват хората не с велможи или царе, но със самия Бог, разгневен от делата им.

Никой не е обичал Христа повече от Павел, никой не е показал повече ревност от него; никой не е бил удостоен с по-голяма благодат от него. Но, макар да е имал тези предимства, той продължавал да се бои и трепери както за своята власт, така и за подвластните си. “Ала боя се, да не би както змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят поради простотата ви в Христа” (2 Кор. 11:3) “... И аз бях с вас в немощ, в страх и в голям трепет” (1 Кор. 2:3), казва човек, който е бил грабнат и отнесен до третото небе, станал причастник на Божиите тайни, претърпял толкова смърти, колкото дни е преживял, според онова, което му е било засвидетелствано и нежелаещ да се възползва от дадената му от Христа власт, за да не се съблазни някой от вярващите (1 Кор. 10).

Ако той, който е изпълнил повече, отколкото е повелено от Бога и който във всичко е търсил не полза за себе си, а полза за подвластните нему, винаги е бил изпълнен с такъв страх, взирайки се във величието на поверената му власт, то какво трябва да чувстваме ние (свещениците), търсещи често своята полза? Ние, които не само не изпълняваме повече от това, което Христос повелява, но често пристъпваме Неговите заповеди.

“Кой не изнемогва”, казвал апостол Павел, “та да не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор 11:29). Така смирен трябва да бъде свещеникът и дори е малко. Какво повече имам предвид? “Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът,” (Рим 9:3) - който може да произнесе такива думи, на когото душата се е възвисила до такова желание, той справедливо може да бъде осъден, когато избягва свещенството. А чуждият на такива добродетели, като мен, заслужава порицание не тогава, когато го избягва, но когато го приема.

Прот. Ал. Шмеман

Историческият път на Православието

Твърде малко паметници са ни оставили десетилетията, които отделят апостолското “начало” на Църквата от средата на втори век. Почти нищо не знаем за ръста на Църквата тогава, за първоначалното развитие на организацията й, ученията и богослужението. Това дава повод на какви ли не “реформатори” на християнството или на самопровъзгласилата се “научна” критика да строи за тази епоха всевъзможни хипотези, да я възстановява и тълкува по своему. В нея задължително искат да видят някаква “метаморфоза” на Църквата, разрив с отразената в Евангелието първоначална идея за християнството. Организираната Църква с нейната йерархия, учение, дисциплина - такава, каквато я виждаме отново през средата на втори век - според тях е продукт на “кризи” и нагаждане към социалните условия. Разтопена и разпокъсана, вярата волю-неволю се отляла, както твърдят, във формите на мислене на тази епоха, “елинизирала се”, отразила в себе си потребностите и влиянието на приелото я общество.

Но в последно време всички тези теории разкриват все по-очевидната си несъстоятелност. И с все по-голямо внимание учените се вслушват в гласа на църковното Предание, което доскоро им се струваше тенденциозна, почти злонамерена измислица. Оказва се, че е невъзможно Евангелието да се отдели от Църквата. То - написано в нея и за нея - е свидетелство за вярата на Църквата, за нейния опит и не може да бъде разбрано извън този опит. Откъсите от молитви, знаци и символи по стените на катакомбите, няколкото послания на едни Църкви до други - всичко това днес се изявява в нова светлина, разкрива се като единно развитие, а не като редуване на кризи и разриви. Това, което не е било записано, е можело тайнствено да живее и да се съхрани и в непрекъснатата памет на Църквата, в самия неин живот и да бъде записано понякога столетия по-късно. Все по-ясно става, че Църквата е наистина първична същност на християнството, че не е необходимо тя да бъде “възстановявана“ или “оправдавана” с помощта на откъслечни сведения, дошли до нас от миналото, тъй като само в нея самата, в признаването на нейната “първичност” всички тези откъси придобиват смисъл и могат да бъдат изтълкувани правилно.

Започвайки с разрушителни критики на църковното Предание, науката постепенно достига до обратен резултат - утвърждава това предание като най-надежден, най-авторитетен източник на знания за християнството от миналото.

Какво знаем за тези първи десетилетия; за разпръснатите по онова време из цялата Римска империя църкви?

Отново, както в най-първия ден в Иерусалим, преди всичко виждаме християните “събрани в Църквата” за Кръщение и Евхаристия. Чрез това двуединно тайнство - раждането от вода и Дух и преломяването на хляба - се определя целият живот на Църквата и живота на всеки от нейните членове. То не е един от аспектите на църковния живот, не е просто богослужение, а източник, съдържание и връх на всичко, което представлява Църквата, самото сърце на “първохристиянството”.

“Християните не се раждат, а стават такива” - тези думи на Тертулиан ни обясняват защо редките паметници от онази епоха говорят преди всичко за Кръщението и Евхаристията. Хората ставали християни. А това означава, че в паметта на всеки от тях не можел да не се запечата денят, в който, след тайнствения растеж на семето, хвърлено в душата с проповедта, след съмнения, колебания и мъчения, той накрая пристъпвал към водата на Тайнството. В нея старият живот трябвало да умре, за да започне нов. Чрез нея се давало всичко - прощение на греховете, съединение с Христа, увереност в смъртта на самата смърт, опитност от възкресението и вечната радост, която никой вече не можел да отнеме. И всичко това било не абстракция или “идеология”, а действителност. Излизащият от кръщелната вода не бил вече сам. Тя го въвеждала в братство, в единство на любовта, в непрестанно общение. Такъв е и вечният смисъл на Евхаристията - винаги в Христа заедно с братята. Един хляб и една чаша - поделени между всички и всички съединяващи в едно. Спомен, претворяван в действителност, очакване - в Присъствие. И как би трябвало да звучат тогава думите на Благодарението, които произнасял предстоятелят над принесените дарове?

Те са дошли до нас от онази древна младост на Църквата: ”Благодарим Ти, Отче наш, за живота и знанието, които Ти ни яви чрез Твоя Отрок Иисус. Слава на Тебе во веки. Както този хляб, който е бил разсеян по хълмовете е събран и е станал едно, така да бъде събрана Твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство... Помени я, за да я избавиш от всяко зло и да я усъвършенстваш в Твоята любов, събери нея, осветената, от четирите ветрове в Своето Царство, което си приготвил за нея...”

От възкресение до възкресение, от Евхаристия до Евхаристия: целият живот на кръстения от този момент бил белязан с очакване на събранието, срещата, общението, изпълнението на любовта. Макар, погледнато отвън, всичко да изглеждало както преди и животът, както по-рано, да бил изпълнен с работа и грижи. В опита на Кръщението и Евхаристията всичко било осветено сега с нова светлина, напълнено с нов смисъл, преобразено от любовта. Всеки ден, всяко дело в него били крачка по пътя към последната победа на Идващия Господ, всяко събрание вече предугаждало крайното единство в любовта - на трапезата в незалязващия ден на Царството.

Именно затова единствено чрез евхаристийното събрание може да се обясни истински самото устройство на Църквата, “организационната” страна на нейния живот. Само в светлината на Тайнството тази организация се възприема от християните не като проста и човешка - с началства, подчинени, авторитет и послушание, а като жив организъм, изпълнен със Светия Дух. В него всички човешки “служения”, всички човешки взаимоотношения стават проявление на този един Дух, служение на Самия Христос в Неговите братя.

Начело на общината стои Епископ. Неговата власт е особена. Поставен от апостолите или от техни приемници - други епископи - за своята Църква той е образ на Самия Христос - Глава и Източник на целия й живот. В църквата нищо не трябва да се върши без него, защото неговото служение, неговият особен дар се състои в това: чрез Тайнството да преобразява събранието на християните в Тяло Христово, да го съединява в неразривното единство на новия живот. Той извършва Кръщение, принася Евхаристийните дарове, раздава Даровете на събранието. С властта да извършва Тайнството неразривно е свързана и властта да учителства. Той учи събранието не от себе си, а от Духа; той е пазител на Апостолското предание, свидетел на вселенското единство на Църквата. От същия източник произлиза и дарът на пастирството: Епископът, както Христос, се грижи за всички заедно и за всеки поотделно. Той е живото средоточие на братството и общението между християните. “Към Епископа трябва да гледаме като към Самия Господ - пише Св. Игнатий Антиохийски в началото на втори век - защото епископите са поставени до краищата на Вселената, в единство с Духа на Иисус Христос.” Затова “Нищо не правете без епископа в църквата. Действителна е само тази Евхаристия, пред която стои той или някой, поставен от него. Навсякъде, където има епископ нека има и община, тъй както там, дето е Иисус Христос, там е съборната Църква...”

В управлението на църквата Епископът е подпомаган от презвитерите - “старейшини”. Ако св. Игнатий уподобява епископите на Христа, то в презвитерите той вижда апостолите. Поставени (ръкоположени) от епископа, те му помагат във всичко, предават на общината неговото учение, грижи разпореждания.

Отначало християнството се разпространявало преди всичко по градовете и затова първоначалната Църква е именно градската община, събрание на християните около епископа. По-късно, когато числото на вярващите се увеличило и било невъзможно те да представляват едно събрание, градската община постепенно отделила от себе си подчинените й околоградски общини или “приходи” (терминът е руски; у нас тези общини се наричат енории - бел.пр.). В тях презвитерите заменят Епископа, стават негови “пълномощни предтавители”, свързващо звено между него и енорията. По този начин - чрез тайнството на епископското ръкоположение - всички общини съхраняват своята органическа връзка с Епископа като благодатен носител на църковното единство.

След Епископа и презвитерите следват дяконите - “служителите”. Те са “ушите”, “ръцете” и “очите” на Епископа, живата му връзка с неговия народ. Сега почти напълно е забравено “социалното съдържание на общината. Единството на съвременната енория се ограничава с богослужебното събрание. Но в ранната Църква единството в богослужението било неотделимо от смата реална взаимопомощ, братство, обща грижа за бедните, за вдовиците, за погребението на братята, за сираците. Никой не бивало да участва в приношението на Евхаристията без да принесе реално своя дар: хлябът, който се претворява в Тяло Христово се отделял от “насъщния” хляб, от тези плодове, които християните донасяли в събранието за общата трапеза и в помощ на нямащите. Дяконите имали грижата за разпределението на даровете, за помощта на бедните, за организирането на “агапе” - вечери на любовта и словото, за укрепването на това действително единство на християните, което извира от тяхното общение в Тайнството.

Но ако, по думите на Св. Игнатий Антиохийски, “без епископ, презвитери и дякони няма Църква”, това не означава, че в Църквата активна е само йерархията. Всеки неин член има свое служение и всички те се допълват един друг в неразрушимо единство. “Има различни дарби, но Духът е един и същ, има различни служби, ала Господ е един и същ, има различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички... Но всекиму дава да се прояви у него Духът за обща полза... И както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло - тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени ... и всички с един Дух сме напоени”...(1Кор.12). Ето този идеал - за цялото, което не подчинява личността на себе си, но където самата личност се разкрива и намира себе си само в служение на братята - е идеалът на ранната Църква, в светлината на който е нужно да се разбират различните форми на нейната организация.

В посланията на Апостол Павел думата “Църква” се употребява за обозначаване както на всяка отделна община, така и на всички християни въобще, тоест - на всемирната Църква. Това е така, защото всяка община, колкото и да е малочислена, в единството на Епископа, клира и народа, се осъзнава като въплъщение на цялата Църква, на Христовото Тяло на това място, на явяването и пребиваването там на Единия Христос. Всяка такава местна църква е убедена в тъждествеността на своята вяра, учение и живот с вярата, учението и живота на всички други църкви “разпръснати до краищата на Вселената.” Където и да отиде християнинът, той вижда същия преломяван Хляб - “раздробяван, но неразделен”, чува познатото благовестие, “включва” се в същото това единство. Един и Същи Христос събира братята навсякъде и в цялата пълнота на своя живот и Своите дарове присъства сред тях. Всички Църкви имат един източник и една норма: Апостолското предание Всяка може, чрез своите епископи, да се издигне до първото явление на Църквата - чудото на Петдесетница и Йерусалимската първообщина. Затова и всяка поотделно и всички заедно имат един неразделен живот, свързани са с една любов. В тази мрежа от поместни църкви още в самото начало се открояват по-старите, представляващи своеобразен център на общението във всяка област. Тези църкви са по-непосредствено свързани с апостолите, по-стари и по-многочислени. В ония години настъпва залезът на Йерусалимската Църква. Но този първи и единствен по своето значение в християнската история център е наследен от нови. Това са апостолските “катедри”: Римска, Антиохийска, Ефеска и Александрийска. Особенно място има Римската, утвърдена с кръвта на Петър и Павел, “председателстваща в любовта” - по думите на Св. Игнатий Антиохийски. По-късно Рим ще започне да претендира за вселенска власт и това ще раздели Църквата. Но тогава още нищо не чуваме за тези претенции. Никой не оспорвал авторитета и значението на Римската църква: тя е първа и старша, но в единство и равенство, като средоточие на вселенското съгласие на всички Църкви.

Разбира се, окончателното “оформяне” на църковното устройство било още далече. В различните църкви се употребяват различни думи, наименования, определения. Но и в тази словесна неустойчивост отчетливо се откроява стройният контур на католичната - тоест вселенската и единна Църква.

* тук “католична” под черта!!! Тя ще расте и ще се развива. Но това е растеж на живота, растеж на дървото от семето, хвърлено в земята, а не игра на исторически случайности, както често се представя нейното развитие.

о. Сергий Булгаков

За църковното предание

(из “Православието”)

Образец за живата приемственост на Преданието имаме в лицето на Стария и Новия Завет: Новият Завет не отменя Стария, а го възпълва; той намира в него своя праобраз и подготовка и се явява негово изпълнение и бъдеще. От Новия Завет струят лъчи към бъдния век, отделен от нас чрез Второто Пришествие, и тези лъчи пронизват миналото, настоящето и бъдещето, от Сътворението на света и човека чак до оня момент, когато “Бог ще бъде всичко у всички”.

Външно Свещеното Предание включва всичко, върху което е отпечатан духът на Църквата, и в този смисъл обемът му е неизчерпаем. Всеки отделен член на Църквата носи у себе си само капка от това море, само частица от това съкровище. Свещта запалена от свещения огън съхранява този огън в своето плахо трептящо пламъче. Свещите, които горят по свещниците в храма и изливат блясъка на многобройните си пламъчета в обща светлина, носят частица от църковното Предание, пребиваващо в цялото тяло на Църквата.

Вътрешният живот на Църквата, като църковно Предание се състои от различни прояви, които намират израз в писмени, монументални, литургични, канонически, битови паметници. Църковното Предание обема целия живот на Църквата през всички периоди от нейното съществуване, доколкото този живот е отпечатан в различните видове паметници. Затова свещеното Предание не е книга написана на определен етап от църковното развитие; нейното писане продължава в процеса на църковния живот. Свещеното Предание постоянно продължава да се развива и днес този факт има същата актуалност, както в миналото; ние живеем в и чрез Свещеното Предание и го творим. И заедно с това Свещеното Предание на миналото съществува за нас само като настояще, което участва в собствения ни живот, живее, пречупена през призмата на нашето съзнание.

Преданието включва областта на вярата и практиката, на вероучението и благочестието. Първоначалната форма на Преданието е устна. Иисус Христос не е писал, а е проповядвал на учениците си устно, така че първоначалната форма на проповедите и поученията е също устна. Но с течение на времето се утвърждава писмената форма на Преданието. Църковната практика постепенно отделя най-важните части от общия състав на Преданието и ги издига до статуса на притежаващи нормативна сила на канон; тяхното приемане и изповядване става задължително за всеки християнин.

И така Преданието обхваща всичко онова, което може да бъде придобито от живата памет на Църквата. Същността на църковното Предание е единното битие на Църквата, движимо от Светия Дух във всички времена. Животът на Преданието се състои в непресекващото духовно творчество на Църквата, в което се проявяват глъбините на църковното самосъзнание.

Църковното Предание е божествената истина на Църквата, която се разкрива в човешките думи, дела и мисли. Тя е богочовешкото тяло на Църквата, което живее в пространството и времето.

Църковното Предание е динамично. То оживява за нас в огъня на нашето собствено въодушевление. Книжниците и фарисеите от всички епохи се опитват да го превърнат или в мъртва археология или във външен закон и устав; в изискваща подчинение умъртвяваща буква. На силата на Преданието съвсем не се състои в подобно законничество, дори и когато налага подчинение, а във вътрешното му приемане и духовно участие в него. Ето защо няма нищо по-невярно от ширещата се на Запад представа за Източноправославната Църква като застинала в неподвижността на външната обредност и традиционализъм. Дори и подобни изключение да се срещат тук или там, те са свидетелство за частична немощ, за местен упадък, а не изразяват същността на Преданието, която се състои в живата неизчерпаемост на църковния живот и се опознава чрез лично житейско творчество. В този смисъл Преданието е творческо и то не може да бъде друго, защото чрез творчеството на собствения ни живот то оживява в нас с цялата си сила и дълбочина.

Темата за енорийския живот е обширна и сложна; не е възможно да я разгледаме в една беседа. Освен това за един монах е много трудно да говори по нея.

Както знаем, съвременният човек е изправен пред множество проблеми: духовни, екзистенциални, психологически. Повечето хора мислят, че техническият прогрес би могъл да осмисли живота им, но той по-скоро отваря една голяма празнина. Такива хора изглеждат външно свободни, но вътрешно остават роби на идеи, които не са истински. За тях Бог се е превърнал в нещо материално; престанал е да бъде изворът на живота. Забелязваме, че колкото по-големи са градовете, толкова по-самотни са хората, живеещи в тях. Големите градове са заприличали на пустини. "Ближният е моят ад." - казал един писател на нашия век*. Мисля си, че с тези думи може да бъде окачествена съвременната ситуация. Те звучат като вик за осъзнаване на смисъла на живота. Затова и не бива да ни учудва появата на явления като хипи-движението, които се опитват да създадат нещо подобно на семейство. Тези явления представляват именно човешки усилия да се открие Бог някъде другаде.

Християнската вяра ни учи, че смисълът може да бъде намерен единствено в Христовата Църква и че само тя може да даде отговор на търсенията на съвременния човек.

Църковният живот не е просто тема за философски дискусии. Той е нещо, което ни засяга лично и осмисля живота ни. Защото Църквата е тяло, откровение и въплъщение Христово. И Иисус Христос стана човек и умря заради нашето спасение.

Енорията е жизнена клетка на Христовото тяло. Тя е част от него. Начело на енорията е Иисус Христос и Той работи с всеки човек лично. Някои енории обаче са замрели или са се превърнали в светски организации; в групи от хора, които не са свързани помежду си. В Сърбия, например, много хора се кръщават без да разбират, че Иисус е тяхно спасение. Те отдават на кръщението единствено политическо значение, смятайки че Църквата е място за отпор срещу комунизма или някоя друга политическа партия. В други страни Църквата се е превърнала в място за "офис услуги", където хората отиват единствено, за да намерят разрешение личните си проблеми. Така Църквата загубва истинската си същност на Тяло Христово и значението си за вярващите. Дори изповедта често се превръща в психоанализа. Трябва да помним, че не отиваме в Църквата само за да се кръстим или за панахида. Тя не е и място за решаване на нашите психологически проблеми, защото така би загубила своето значение и бихме живели само с илюзията, че водим духовен живот.

Много хора ми задават въпроса: "Как /можете да/ живеете в манастирите?" Най-трудно е да успееш да запазиш общението и съпричастността на хората в манастира и да възлюбиш ближния си както себе си, а това е основната цел на манастира. Същата цел има и енорията - да осъществи Христовата заповед.

Духовният живот е изключително важен. Центърът на Светата Литургия - Причастието има тази цел - да станем чрез него еднокръвни и едноплътни с Христа; да ни направи част от тялото и това е нашето спасение.

Тайнствата, постът, молитвата, изповедта водят до същата цел -да създадат общност. Енорията съществува за да може чрез литургическия живот, който включва всички тези тайнства, да се осъществи единството на вярващите.

Сама по себе си аскезата е важна и ако се вгледаме в аскетичния живот на някои от другите религии, можем да видим още по-големи подвизи, но ние се стремим към спасение, а то е възможно единствено в Църквата; в евхаристийното общение. Адът е това: да сме заедно под един покрив, а да няма общение между нас. Общението е постижимо единствено чрез любовта - любовта към Господа и любовта към ближния. Когато се молим за ближния, колкото и да е далече, той чувства топлината от молитвата за него.

В енорийския живот всички са поканени за да се осветят - освещава Господ, но Неговото освещение идва до нас чрез делото на свещеника. Енорията трябва да бъде семейство - с отец и чеда. Всеки трябва да предложи по нещо и всички да споделят и радост, и болка.

В днешно време сме изправени пред опасността млади хора, преодолели поредното си отдалечаване от духовния живот и осъзнали грешката си, макар да имат добрата им воля и желание за промяна, да не намират достатъчно сили да се преборят сами. Това тяхно състояние често се изражда във философско настроение и те започват да философстват на тема духовен живот. Когато бях на Атон, о.Паисий ме посъветва да не изпадам в многословни дискусии за Иисус Христос. Духовният ни отец би могъл да ни смири, но ние трябва да молим за милост и Бог ще ни спаси.

Понякога критикуваме не само миряните, но и свещеници и патриарси. Това, което всъщност правим е: вместо да прочетем две книги, пишем трета и публикуваме нашата критика. И какво постигаме с това, освен че правим дявола щастлив? Чрез енорийския живот и смирението винаги трябва да пазим духа на доверие към Църквата, а това означава и към Бога.

Чух един свещеник да разказва как приятелите му, уж богослови, му се подигравали, че извършва само треби и тайнства, виждайки го да носи епитрахила и кръста със себе си. Свещеникът им отговорил, че за него по - важни от всичко са тайнствата, после е останалото. Защото всичко е свързано със Светите Тайнства. Без Тайнствата няма Църква.

Много често намираме извинение да не отидем на църква и да се осветим чрез Тайнствата. Важно е да се помни, че дори и да живеем сами, ние трябва да бъдем съпричастни на църковния живот. Един пример: когато Мария Египетска след много години отшелнически живот за първи път вижда човек, нейният първи въпрос към него е: "Как е Църквата?" Макар и сама, през всичките тези години тя е живяла с живота на Църквата.

Всички сме членове на Църквата и трябва да изживяваме тайнствената страна на църковния живот. Така молитвата ще бъде в сърцата ни и целият свят ще е храм Божи. Дори в изкушенията ще опазваме радостта от вярата и още тук ще живеем живота на Бога и Царството Божие. Бог ще е с нас, донесъл вечността в нашия живот.

По думите на свети апостол Павел: "Ние не живеем, но Иисус живее в нас".

Из поученията на Св. Силуан Атонски за духовниците

(из “Старец Силуан”)

Ако хората можеха да видят в каква слава служи свещенникът, щяха да се покосят от това видение. И ако свещеникът можеше да види сам себе си в каква небесна слава стои (извършва служение), би станал велик подвижник, за да не оскърби с нищо живеещата в него благодат на Светия Дух.

Пиша тези редове и духът ми се радва, че нашите пастири приличат на Господа Иисуса Христа. Но и ние - овците - макар и малка благодат да носим, все пак приличаме на Господа. Хората не знаят тази тайна, но Св. Йоан Богослов ясно е казал: ”Ще бъдем подобни Нему” и не само след смъртта, но и още сега, защото Милостивият Господ е дал Духа Свети на земята и Светият Дух живее в нашата Църква. Той живее в непорочните пастири. Той живее в сърцата на вярващите. Той учи душата на подвиг. Той дава сили за изпълнение на Господните заповеди. Той ни наставлява на всяка истина. Той така е украсил човека, че човекът е станал подобен на Господа.

***

Велика сила имат молитвите на духовника. Аз много страдах от бесовете поради гордост, но Господ ме смири и помилва по молитвите на духовник. Сега Господ ми откри, че на тях почива Духът Свети и затова аз много почитам духовниците. По техните молитви ние получаваме благодатта на Светия Дух и радост в Господа, Който ни обича и ни е дал всичко необходимо за (спасението) на душата.

***

Чрез духовника в Тайнството действа Духът Свети и затова когато си тръгнеш от духовника, душата чувства своето обновление в мир и любов към ближния. А ако си отиваш оттам смутен, то значи нечисто си се изповядал и сам не си простил от душа на своя брат неговите съгрешения.

***

Духовникът трябва да се радва, когато Господ довежда при него някоя душа на покаяние и да лекува тази душа според дадената му благодат, и за това той ще получи от Бога велика милост, като добър пастир на своите овци.

За духовническото служение

(из "Записки на един атонски духовник")

В нашето време на масово отстъпление от християнството, свещеническото служение става все по-трудно и по-трудно. В своя стремеж да изведе хората от ада, създаден от техните противоречиви страсти, духовникът постоянно се среща с поразяващата ги смърт. Самото усещане за времето приема странен характер: или е отегчително и разтегливо или изчезва, като че неистинско, защото няма осмислени търсения.

Не е възможно да се разберат хората. Те са или слепи и “не знаят какво правят” или страдат от духовен и умствен далтонизъм. Често виждат нещата в напълно противоположна светлина, подобно на фотографски негатив. По този начин не е възможно да се разбере истинската реалност на живота. При това положение не остава място за думи. Движенията на святата любов се възприемат от хората враждебно; търпеливото смирение им се струва лицемерие; благоразположението се схваща като следствие на нищожна заинтересованост. Характерно при това е, че самият дух на християнското непротивене на злото прави хората неумерено дръзки; свещениците биват оскърбявани незаслужено болезнено; приписват им се намерения, за които те съвсем не са мислили; унижавайки ги безпощадно, ги обвиняват в гордост; с всички свои действия правят неудобно присъствието на свещеника и в същото време го осъждат за неговото отклонение от контакта в подобни условия. И така без край. ...

Хората обикнаха тъмнината, в която е смъртта и отхвърлят Светлината, която е живот - и временен, и вечен. Ако духовникът носи сърце, любещо Божия народ, душата му се изпълва с дълбоко състрадание, когато не е възможно да им предаде светлината-живот. Аз неведнъж съм се спирал на този странен аспект на духовното служение, защото в практическия живот той съпътства духовника през всички дни на неговия подвиг: “...смъртта действа в нас, а животът- във вас” - писа ап.Павел на коринтяните (2 Кор. 4:12). Това не е всичко: мнозина ненавиждат служителите на Христа, за това, че носят светлината на живота, така както преди нас са възненавидели Самия Господ: “Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил... Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга, по-голям от господаря си. Ако Мене гониха и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха и вашето ще спазят.” (Йоан 15:18, 20)

...

Простете, непосилно е за мен да въплътя в думи “изобилието на живота” дарувано ни в Христа. Не знам как е възможно да се изобрази това чудно (при цялата му парадоксалност) кълбо, изпълващо сърцето на живота. Ето - аз се ненавиждам, какъвто съм. От тази ненавист към себе си молитвата става като че безумна, всепоглъщаща и ме откъсва от всичко тварно; пренася духа ми в светоносна безпределност, в неописуема бездна. Там аз забравям горестта на тежката ненавист към себе си: всичко се превръща в Любов на Бога, в тотално откъсване от себе си. Така странно се сплитат ненавистта към себе си с любовта към Бога. Същото е и със страха: той ме изгаря до силна болка, но Любовта изцелява тази болка и аз не помня вече страха. Но когато духът ми се връща от този пир на Божията Любов в Христа, тогава отново настъпва страх: отделянето от тази Светлина, от този Живот - дали не е завинаги?

Човекът не иска да се връща в света, но любовта към Бога-към Христа е неотделима от любовта към ближния. Пребиваването и действието в условията на земното ежедневие не може да се извърши без да намалее благодатта. И наистина - в състояние на крайно напрегната молитва, как и за какво ще говориш с хората, страдащи в борбата за хляб и жилище, семейство или съпружеска връзка, от неудачи в работата или от болести - техни или на близки хора и т.н. Няма да помогнеш на човека, ако презираш неговите примитивни нужди. Християнското служение е невъзможно без състраданието на любовта. Нужно е или да приемеш в сърцето си трудностите и мъката на дошлите, или обратно - да влезеш в тяхното сърце, в техните терзания, да станеш едно с тях.

При това си принуден да се подложиш на опасността да встъпиш в борба с тях, да се заразиш с тяхната свадливост, да се раздразниш от техните противоречия и непослушание; нерядко и неприязън към теб. Служиш им, отдаваш им придобитото с десетилетия плач свето достояние, а те са недоволни от теб.

Да ги захвърлиш ли? Или да умреш за тях, както са умирали всички апостоли и техните наследници - пастири?

“... В труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се и всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та да не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям? (2 Кор. 27-29)... А също: “... както винаги и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми - било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта - придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас. И аз това с увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата.” (Фил. 1:20-25).

В такова разкъсване живеят обременените с пастирско служение: от една страна е ясното съзнание, че няма полза за човека, ако придобие целия свят, а повреди душата си (ср. Марк 8:36), а от друга - заповедта на Господ: “...идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19). “Даром получихте, даром давайте.” (Мат. 10:8)