Символът на вярата

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

9. В една света, вселенска и апостолска Църква.

10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете .

11. Чакам възкресение на мъртвите.

12. И живот в бъдещия век! Амин!

 

прот. Александър Шмеман

Символът на вярата

Затова провъзгласяването и изповядането на единия Бог означава да се потвърди първенството на духовното, висшето битие, което единствено е в състояние да предаде смисъл на всяко явление в живота.

В Символа на вярата единият Бог е назован Отец. “Вярвам в един Бог, Отец...” И ако думата Бог означава абсолютната висота на Божеството, Неговото абсолютно превъзходство над света, то назоваването на Бога Отец изразява не само връзката Му със света, но и нейната същност, проявена като любов, близост и грижа. И ако християнството отхвърля многобожието и провъзгласява Бога като абсолютно битие, то със същата сила отхвърля и деизма. Това е разбиране на Бога като причина или, по известната аналогия на Волтер, като часовникар, създал сложен механизъм, привел го в движение, но не участващ в самото движение.

Именно такова отвлечено философско разбиране за Бога се отхвърля с назоваването Му Отец. Отец дава живот и продължава да обича Своето творение, да се грижи за него. За Бога е казано в Евангелието “Той е любов”. В назоваването на Бога Отец е заложена и изразена нашата ответна любов към Него, синовното ни послушание.

Назовавайки Бог Отец, Символът на вярата Го изповядва и като Вседържител. “Вярвам в един Бог, Отец Вседържител...”Тези думи са израз на вярата ни, че Бог Отец съдържа в Своя промисъл целия живот. Или - че Той е всичко в света, че всичко е от него и живее в Него.

Християнството е вложило много услилия в борбата с така наречения “дуализъм” - с вярванията на много религии в съществуването на две начала: светло и тъмно; добро и зло. Дуализмът е възникнал в резултат на царуващите в света зло и страдания. И доколкото страданието и злото според дуалистите са от материята, то от нея е необходимо да се бяга в чистата духовност. “Материята” е зла; тя е зло...

Светът е създаден с любов. И ако отпада от любовта, това именно е падение, а не същност на света.

И накрая, Символът на вярата изповядва Бог, Отец, Вседържител и “Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. Светът е сътворен и източникът му е в Бога. Той не е сам за себе си, не представлява случайно свързани клетки, не е “абсурд”. Светът е осмислен, в него има начало и цел и всичко е свързано с висшата Божествена премъдрост: небето и земята, видимото и невидимото. “И видя, че това е добро...” Така се отхвърля всяко опростено разбиране за света, свеждането му до чистата “обективност”. Създаден от Бога, светът утвърждава Божествената премъдрост, красота и истина. Всичко е от Бога, всичко е пронизано от висшия смисъл и в това е радостта, но и трагизмът на света и на живота в него.

* * *

"И в един Господ, Иисус Христос... " Обръщението и титлата Господ (гр. Kirios) в епохата на възникване на християнството означавала предводител удостоен с Божествена власт и сила, изпратен от Бога и в името Божие, за да управлява света. Римските императори си присвоили тази титла, за да подчертаят божествения произход на своята власт.

Именно тази императорска титла не могли да приемат християните, които без да се боят от смърт и преследвания, твърдели, че в света има само един Господ, един носител на Божествена власт и че този Господ е Иисус Христос. Ето защо Римската империя преследвала християните в продължение на 200 години. Ето защо с това слово започваме обяснението на християнската вяра в Христос.

“Вярвам в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния”. Произнасяйки тези думи, ние веднага се озоваваме в сърцевината на християнството, в неговата “уникалност“. Вярата в един Бог е присъща на всички големи религии – исляма, юдаизма и на неопределения “деизъм” – признаването на висшето Божествено начало и източник на живот, разпространено сред милиони хора, които не причисляват себе си към нито една историческа или традиционна религия.

Това, което отличава християнството от всички тези религии е, че едновременно с присъщия най-чист монотеизъм, т.е. вярата в единия Бог, вярата е обърната към Христос: към Човека на име Иисус, живял в Палестина преди около 2000 години, чийто живот /пришествие,учение, смърт/ е описан в книгата, наречена Евангелие /т.е. блага и радостна вест/ от четиримата евангелисти Матея, Лука, Марко и Йоан.

Христос – произнасяйки това име ние спонтанно свързваме две имена – Иисус Христос и забравяме, че ако първото – Иисус е наистина човешко име, при това доста често срещано по онова време в Палестина, то второто, Христос е титла, означаваща Помазаник, което на древноеврейски е “месия”. Във всички книги от Стария завет присъства пророчеството, че Бог ще изпрати в света Месията, Помазаника, т. е. Човека, който Той, Бог ще облече в божествена власт, ще изпълни със Светия Свой Дух и ще изпрати, за да възвести на хората Своята воля, да ги спаси от греха и злото, да ги съедини завинаги със Себе Си.

И както царе и пророци са били помазвани с елей като символ на духовна сила, така и този Божи пратеник ще бъде Месия. Очакването на Месията станало особено трескаво именно в епохата, описана в Евангелието. Първото свидетелство на Евангелието се състои в това, че Човекът Иисус, започнал Своята проповед в Палестина, е и Месия, Помазаник Божий – Христос. Този, когото чакаха и за когото се молеха и когото прославяха всички пророци дойде. Човекът Иисус е Христос.Това е началото на християнската вяра.

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, който е роден от Отца преди всички векове, Светлина от Светлината, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез когото всичко е станало.

Последното всеувенчаващо и всеобхватно откровение е: този Господ, този Христос, Когото Бог изпрати в света като Своя Любов и Свое спасение, е Синът Божи Единородният. Съзнателно казвам – откровение. Всички останали слова: Господ, Христос, Помазаник, откриваме в историята на спасението; те могат да бъдат определени като човешки, тварни. Но да яви Своя Единороден Син в Христос може само Бог Отец. И в деня, когато Йоан Предтеча трябва да покръсти Иисус Христос със смирено послушание, Бог ни разкрива тази тайна:

“И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Йордан. И когато излизаше от водата, веднага видя да се разтварят небесата, и Духът като гълъб да слиза върху Него. И глас биде от небесата: Ти си Моят Син Възлюбен, в Когото е Моето благоволение” /Мк. 1:9/

Тук свършва спорът, защото няма и с кого да се спори. Започва тайната, която не подлежи на оспорване – нея Бог ни я открива. Той не се нуждае нито от “утвърждаване”, нито от оправдание. Цялата история на света и спасението е извеждала към това Божествено Откровение, към този дар на любов и светлина и всеки, който е от светлината, ще ги приеме. Христос е Син Божи, Христос е Бог и ние вярваме в това, защото вярваме в Отца и Христос. Защото “Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” /Йоан 3:16/.

Символ Верую допълва: “в Сина Божи, Единородния”. Това означава, че Христос е Син Божи не в този общ смисъл, в който всички хора могат да бъдат наречени Божии чеда, като създадени от Бога, а в единствения изключителен смисъл н думата Единороден, тоест единствен,един, не сътворен, а роден от Отца преди всички векове. Така е учил Христос за Себе Си и ние приемаме от Него тази вяра. Ние Му вярваме и в тази именно вяра Бог престава да бъде отвлечена идея. Той се разкрива като Отец на Своя Единороден Син, защото Той е вечна любов към Сина, вечна радост за Него, вечно себеотдаване на Сина: “…Отецът люби Сина – казва Христос – и Нему е предал всичко…”. Разкрива се и Синът: вечна Любов, послушание, вечно себеотдаване на Любовта.

Да, изнемогва нашият ум, този наш паднал и ограничен разсъдък. Изнемогва пред дълбините, величието и – по човешки – пред непостижимостта на тази тайна. Но тъкмо тази тайна ни възвестява Христос: съвсем различното, ново за нас и нечувано преди учение за Самия Бог. Ето защо Църквата не престава да твърди, че Христос е “Светлина от Светлина, Бог Истинен от Бог Истинен.”

Тук, в това нечувано учение се прокарва водораздел между тези, които приемат тази вяра и живеят чрез нея и тези, които не я приемат и твърдят, че макар, и Христос да е донесъл на хората забележително, възвишено морално учение, Самият Той е човек, а не Бог. Спирам се на този избор, защото, без всякакво съмнение, той определя чрез себе си цялото наше разбиране за християнството. Можем да кажем: Или приемаме Евангелието в цялост, приемаме цялото учение на Христа, така, както ни е дадено в Евангелието; или подобно на Толстой приемаме едно, а друго отхвърляме. Приемаме това, с което сме съгласни, което “разбираме”, но отхвърляме другото, което не разбираме. Нужно е да схванем, че ако изберем втория път, сами правим себе си съдници на Евангелието и, което е още по-страшно, смятаме, че Христос се е заблуждавал и е проповядвал неистини. Но ако Той се е заблуждавал в нещо и е проповядвал неистини, то каква е стойността на останалите Му думи и на цялото Му учение.

Ако четем Евангелието непредубедено, не можем да допуснем никакви съмнения в това, че Христос се е съзнавал като Син Божи, изпратен в света от Отеца, за да спаси света. И в това е целият смисъл на Евангелието, т.е. на тази блага вест, която Христовите ученици са разпространили по целия свят, на тайната, която Иисус Христос възвестява и явява на света. Затова именно приемането на тази тайна е началото на християнската вяра, а християнският живот е вечно вглъбяване в нея.

В какво се състои тайната, която отците и учителите на Църквата са наричали пресветла и прерадостна? Отговорът на този въпрос се съдържа в една дума и тази дума е Любов.

В Евангелието е казано за Бога, че Той е Любов. С други думи, Любовта не е едно от Божествените “качества”; самият Бог е Любов. Но няма любов без любещ и любим и тяхното единство. И ако тази любов е абсолютна, то тя се въплъщава и в абсолютно единство. Така че любещият може да каже: ние сме в единение, ние сме едно.

Ето защо ние можем да кажем така: ако наричаме Бог съвършеното Битие, ако съвършенството ни е разкрито като Любов, ако “Бог е любов”, то тогава Бог не е самота, някакъв вечен Аз без вечно Ти. Не, Бог е абсолютно, всеблажено единство на Любещ, Любим,и Любов или както Самите Те са ни го открили – единство на Отеца, Сина и Светия Дух.

“Отче! – казва Христос в нощта на предателството – “Да бъдат всички едно, както Ти , Отче, Си в Мене и Аз в Тебе, тъй и Те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.”

Ето смисъла на думите от Символа на Вярата за Сина Божи Единородния.

 

 

 

о. Тома Хопко

Символът на вярата

(из “ Основи на православието”)

 

Символът на вярата е съставен на Първия Вселенски събор в Никея през 325г. и допълнен на Втория Вселенски събор в Константинопол през 381г. "Символ" на старогръцки буквално означава "събиране заедно", "израз", "изповядване". Най-ранният християнски "символ на вярата" очевдно е било просто изповядване на вярата, че Иисус е Христос, тоест Месия, и че Христос е Господ. Първоначално се използвал по време на кръщаване, когато човекът трябвало открито да обяви в какво вярва и едва след това бил кръщаван. С течение на времето се появили различни текстове на "символа", които изповядвали една и съща вяра, но с различни думи и изрази, подчертаващи различните й аспекти. Обикновено в местностите, където се повдигли някакви въпроси около вярата, или възниквали ереси, тези "символи на вярата" ставали по-подробни.

През IV век християнският свят бива разтърсен от ожесточени спорове за природата на Божия Син /наричан в Писанието още "Слово" или "Логос"/: едните казвали, че както всичко друго и Синът Божий е сътворен от Бога; другите твърдели, че Той е вечен , божествен и несътворен. Много събори били свикани, много определения се изнесли и тази полемика обхванала всички християни.

Църквата приема, че истинен е Символът на вярата, определен на Събора, свикан от император Константин в град Никея през 325г. Той сега се нарича Първи Вселенски Събор. Ето провъзгласената от него формула:

Вярваме в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божия, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен , роден, несътворен, единосъщ с Отца и чрез Когото всичко е станало;
Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Дух Светий и Дева Мария и стана човек; и бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според Писанията; и се възнесе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

Наскоро след споровете за Сина и Словото Божие възниква полемика за Светия Дух. Константинополския събор през 381г., впоследствие известен като Втори Вселенски Събор, прибавя следното определение към Никейската формула:

И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. В една света вселенска и апостолска църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век! Амин!

Сега вече пълният текст на Символа на вярата бива приет от цялата църква. Той започва да се произнася от първо лице единствено число и да се използва като официално изповядване на вярата по време на кръщаване и при приемане на инославни християни в Православната Църква. Освен това той става необходима част от Божествената Литургия и така, повтаряйки Символа на вярата, всеки християнин приема и обновява своето кръщение и членството си в Църквата.

Да бъдеш православен християнин означава да утвърждаваш православната вяра - да изповядваш не просто думите, а самия смисъл на Никео-Константинополския Символ на вярата. Това означава и утвърждаване на всичко онова, което произлиза от Символа на вярата, което е развито, и основано върху него, през цялата дълга история на Православната Църква.

ВЯРВАМ...

Вярата е основа на христянския живот. Вярата бе добродетелта на Аврам, праотецът на Израил и на християнската църква: "Аврам повярва на Господа и това му се вмени за оправдание"/Бит. 15:6/ Иисус започва Своето служение също с проповед за вярата:"...Иисус дойде в Галилея и, проповядвайки благовестието за Царството Божие, казваше: времето се изпълни и наближи Царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието."/Марк.1:14-15/ И през целия Си земен живот Иисус Христос призовава към вяра: вяра в Него, вяра в Бог Отец, вяра в Евангелието, вяра в Царството Божие.

Учението на Иисус Христос , Апостолите и цялата църква говори за вярата като най-важно условие за християнски живот, защото с вярата идват надеждата и любовта, и всяко добро дело и всеки"дар съвършен", и силата на Светия Дух. Класическото определение на вярата в Писанието е това:

Вярата има две страни, или може да се каже две значения. Първото е вяра в някого или нещо с признаване на тяхната истинност и ценност; например: вяра в Света Троица, в Църквата,. Второто значение на вярата - това е доверието.Например можем да вярваме в съществуването на Бога, Неговото добро и истина, но и да вярваме на Самия Него, да се доверяваме на думите Му, да се осланяме на присъствието Му,да се надяваме на Неговите обещания . И двете страни на вярата са нужни на християнина: той трябва да повярва с целия си ум, сърце и душа, а сетне да заживее с тази вяра ден след ден.

Понякога противопоставят вярата на знанието и разума. Православието, разбира се, признава разликата помежду им, обаче вижда и тяхната неделимост едно от друго. Първо - човек не може да вярва в нещо, за което съвсем не знае нищо. второ - това, в което той вярва и на което се доверява, трябва да има смисъл. И трето - самото знание често се основава на вярата. Абсолютният скептицизъм не довежда до познанието, което е възможно само защото ние вярваме в познавателната способност на човека, в това, че обектите на познанието действително ни се разкриват, и че умът и чувствата не ни лъжат. Например, всеки писмен източник, особено ако е свързан с историята, изисква от читателя доверие към него, но за да повярвя, че авторът говори истината, читателят трябва да има основание за това и известно познаване на предмета.

От друга страна, знанието може да се придобие и чрез доверие към още неизвестното, а в светлината на вярата е възможно да се види смисъл в това, което изглежда абсурдно. Например, вярващият в Христа разбира смисъла на страданията и смъртта различно от невярващия или от последователя на някоя друга религия или философия.

Вярата винаги е лична. Всеки сам трябва да вярва - не можеш да вярваш заради другия. Много хора могат да вярват в едно и също поради общност на възгледи, знания и опит, но общността на вярата им и единството на вярата им трябва да се опират на личното изповядване. Ето защо в Православната Църква Символът на вярата винаги се произнася от първо лице единствено число. И ние можем да се молим, да хвалим, да просим, да благославяме , да се радваме и да се отдаваме - сами себе си и един другиго - на Бога, затова, защота всеки един от нас може искрено и с молитвено убеждение да каже думите от Евагелието="Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми."/Марк. 9:24/

Истиността на вярата ни се определя по това как живеем. Ние сме длъжни да постъпваме в съответсвие с нашата вяра и постоянно да доказваме чрез благостта и Божията сила, които пребивават в нас. Това не означава, че трябва да постъпваме неразумно, "изкушавайки Бога", само и само да докажем Неговото участие. Просто всеки от нас трябва да се стреми към праведност и да живее с вяра, колкото и да е малка и слаба тя, тогава, с Божията помощ, много от онова, което преди ни е било трудно да си представим дори ще стане осъществимо.

...В ЕДИН БОГ ОТЕЦ, ВСЕДЪРЖИТЕЛ...

Основа на християнската Църква е вярата в Единния, Истинен и Жив Бог.

"Слушай, израилю; Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа, и с всичките си сили. Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти / и в душата ти/ и внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш"/ Втор. 6:4-7/

Тези думи на Мойсеевия закон се цитират от Христос като първата и най-важна от всички заповеди /вж. Марк. 12:29-30/

Единият Господ и Бог Израилев е открил на хората тайната на Своето име: " И рече Мойсей Богу:...А те ще ме попитат как Му е името? Какво да им кажа? Бог отговори на Мойсея: Аз съм вечно съществуващият. И рече: тъй кажи и на синовете Израилеви: вечно съществуващият /Иехова/ ме прати при вас. И рече още Бог Моисею: тъй кажи на синовете Израилеви: Господ, Бог на отците ви, Бог Аврамов, Бог Исааков и Бог Иаковов ме прати при вас. Ето моето име е навеки и споменът за Мене е от род в род." /Изх. 3:13-15/

Божието име Иехова означава: "Аз съм, който съм аз" или "Аз съм, което съм аз", или просто "Аз ще бъда това, което ще бъда аз" , или просто "съществуващият".Той е единственият Истинен и Жив Бог, Който е верен на хората Си, открива им Своето Божествено и Свято Слово и им дава Своя Божествен Дух Свети. В Библията Го наричат "Адонаи" /Господ/, а името Иехова хората никога не произнасяли, поради неговата страшна и внушаваща трепет святост. Само първосвещеникът и само веднъж в годината, и само в Святая Светих на Иерусалимския храм дръзвал да произнесе това име.

* * *

....И ВЪЗКРЪСНА В ТРЕТИЯ ДЕН, СПОРЕД ПИСАНИЯТА...

Христос възкръсна от мъртвите! Тази главна вест, провъзгласена от християнската вяра, е в центъра на проповедите, богослуженията и духовния живот на Църквата:

Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра.(Кор. 15:16) Най-първата проповед в историята на християнската Църква - проповедта на апостол Петър - започва така:

"Мъже израилтяни! Изслушайте тия думи: Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелстван пред вас от Бога със сили, чудеса и личби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете, Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие хванахте и, след като приковахте с ръце на беззаконници, Го убихте; но Бог Го възкреси , като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи." (Деян.2:22-24)

Иисус Христос имал власт да даде живота Си, имал е власт и да го приеме:

"Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнема, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си" ( Иоан . 10:17-18).

Между Бога и Христа няма никакво съперничество: силата на Бога и силата на Иисус Христос, животът на Бога и животът на Иисус Христос са едни и същи сила и живот. Затова може да се каже, че Бог е възкресил Христа, а също и че Христос е възкресен от Своята Собствена Сила.

"Защото както Отец има живот в Себе Си, тъй даде и на Сина да има живот в Себе Си;...Аз и Отец едно сме." (Иоан.5:26; 10:30)

Огромното значение, което Евангелието придава на Христовото възкресение, още веднъж подчертава, че Той изцяло отдава Своя живот, принасяйки го без съмнение и колебание Богу, а Бог след това Му го връща чрез възкресение от мъртвите.

Смъртта и възкресението на Иисус са истински и действителни. Обаче нито Евангелието, нито Църквата учат, че умрелият Христос е възвърнат към живота биологически точно такъв, какъвто е преди смъртта. С други думи, не е било нужно ангелът да отмества камъка от гробницата, за да може Иисус да излезе - напротив, ангелът отместил камъка, за да открие на всички, че Него Го няма там. (Марк.16, Мат.28) Иисус Христос възкръсва в нов и славен образ. Той се появява едновременно на различни места; трудно Го разпознават; (Лук. 24:16; Иоан. 20:14) Той яде и пие, за да покаже, че не е призрак (Лук. 24:30-39), позволява да Го докосват; (Иоан. 20:27, 21:9). Той се появява сред учениците, като преминава през затворени врати (Иоан. 20:19-26) и става невидим за тях.(Лук. 24:31) Христос наистина възкръсва, но Неговата възкръснала човешка природа е изпълнена с вечния живот на Царството Божие.

Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление - възкръсва в нетление; сее се в безчестие - възкръсва в слава; сее се в немощ - възкръсва в сила; сее се тяло душевно - възкръсва тяло духовно. (1 Кор.15: 42-43)

Христовото Възкресение е начало на възкресението на цялото човечество, то е изпълнение на Стария Завет, където е написано:

Ти не ще оставиш душата ми в ада и не ще дадеш на твоя светия да види тление.( Пс.15, Деян. 2:25-36)

В Христа са изпълнени всички очаквания и надежди:

"Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" ( Ос.13:14)

Смъртта ще бъде погълната навеки, и ще отрие Господ Бог сълзите от всички лица,...И ще кажат в оня ден: ето, Това е нашият Бог!...Нему се уповавахме; да се възрадваме и развеселим за спасението от Него! ( Ис.25:8-9)

 

 

Св. Григорий Богослов

За смъртта и възкресението на Христос

(из “Пасхални слова”)

 

Вчера аз се разпъвах с Христа, сега се прославям с Него; вчера умирах с Него, сега оживявам; вчера заедно се погребахме, сега възкръсваме заедно. Нека принесем дарове на Пострадалия за нас и Възкръсналия...Да принесем самите себе си - най-скъпоценното имане пред Бога и най-свойственото за Него - да въздадем на Образа сътвореното по образ, да опознаем своето достойнство, да почетем Първообраза, да проумеем силата на тайнството и това, за кого умря Христос. Да се уподобим на Христа, защото и Христос се уподоби на нас; да станем богове заради Него, защото и Той заради нас стана човек. Той възприе най-лошото, за да даде най-доброто; обедня, та от Неговата бедност ние да се обогатим; прие образ на роб, за да получим свобода; слезе, за да ни въздигне; беше изкушен, за да победим ние; изтърпя безславието, за да прослави нас; умря, за да спаси; възнесе се, за да привлече към Себе Си лежащите долу в греховно падение. Нека отдадем и принесем в дар всичко на Този, Който е предал Себе Си за нас като цена на изкуплението...Ние се нуждаехме от Бог, въплътил се и умъртвен, за да оживеем с Него. С Него ние умряхме, за да се очистим; с Него възкръснахме, защото с Него умряхме; с Него се прославихме, защото с Него възкръснахме...Неголям брой капки кръв пресътворяват целия свят!