Митрополит Неофит

Силата на молитвата

 

Mногобройни и чудотворни дела извършил Христос Господ за благото на човеците. Само част от тия дела са записани в Евангелието, но и те са необоримо доказателство, че Той притежавал пълната божествена власт и сила. При все това необходимо било, преди да завърши Своята мироспасителна мисия, да изяви, потвърдени с глас от небето, Своята божествена присносъщност и Своето божествено пратеничество.

С трима от своите ученици, Христос възлиза на Таворската планина и като се отделя на по-високо място, започва усилено да се моли. При него се явяват и застават двама свидетели от другия свят - Мойсей и Илия. При завършека на молитвата, тримата ученици видели славното Преображение на Христа Господа: лицето му блестяло като слънце, и дрехите Му били бели като сняг. Изплашени, учениците паднали ничком и чули глас, идещ от небето: “Този е моят възлюбен син.” Така те били повикани да видят и да станат свидетели пред цялата Вселена за божествена приносъщност на Христа Бога и неговото божествено пратеничество в света с великата мисия, чрез евангелски повели за добър земен живот и благочестие и чрез лична саможертва да послужи за подготовката на човечеството за вечен живот и блаженство.

Както при славното Преображение, тъй и в цялата чудотворна дейност на Христа Господа, молитвата стои на първо място. Тя е съществена част от неговия живот. Христос се моли всякога и всякъде. Усилено се моли на Таворската планина и с кървава пот се моли в Гетсиманската градина. В тежките минути на Своята земна мисия в молитвата Той намира помощ и облекчение. Такава повеля Той оставил и на Църквата си: винаги да се моли. На своите ученици лично е дал текста на молитвата: “Отче наш.” “Молете се да не паднете в напаст”, учи ги Той, “Искайте и ще ви се даде. Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име, ще ви се даде.” Силната молитва достига до престола на Бога и бива удовлетворена.

Българският народ от векове е приютен в лоното на Христовата църква. Следователно, повелите на Словото Божие за молитвата се отнасят и към него. Твърде поучително е да се знае, как той е изпълнявал тия повели в миналото, как е използвал силата на молитвата и как се използва тя в наши дни.

Просветен с вярата и утвърден в Христовото учение, през IX, X и XI столетия нашият народ усърдно си служил със силата на молитвата. В нея той чувствал живата връзка на душата си с Бога - извора на живота и благата. Чувствал, че силата на молитвата създава в душата радост, а в сърцето благодат. Затова храмовете били препълвани с богомолци. Силата на вярата и молитвата тогава оказвали пълно въздействие и върху духовно-културния и национален възход. Особено при царуването на великите български царе Борис I и Симеон, тая сила твърде много е допринесла за мирния напредък на народа и за могъществото и величието на България.

Но през следващите столетия на 2-то българско царство, това молитвено настроение намалявало, а през XIV-то столетие доста отслабнало. Появил се дух на отрицание, дух на богомилска и сектантска измяна. Създала се атмосфера на религиозно-нравствено разложение, на духовно и национално разединение. При многото други дефекти в гражданския и политически живот на народа ни прибавен бил и тоя. Така се създала възможност върху България да връхлети най-страшната напаст - турското робство.

При разрушена държава и отнета свобода, при унищожени духовно-културни и просветни институти и отнети граждански права, поробеният народ бил изложен на големи мъки и страдания. Потисникът безконтролно разполагал с труда и имота му и с честта и живота му. При това положение на мъчително робуване дошло свестяването, трепнало народностното чувство и в душата на народа се възстановило молитвеното настроение. Поробените започнали масово да посещават църковното богослужение и чрез силата на вярата и молитвата да търсят от Бога помощ и закрила. Така през мрачната епоха на робството в народната душа се извършило светлото молитвено Преображение. Започнало се най-усърдно изпълнение повелите на Словото Божие за молитвата. И не само градските и селски църкви, но и манастирите се пълнели с богомолци и поклонници. Тяхната молитва била чиста, искрена, проникната с жива вяра, че ще достигне до престола на Всемогъщия и че Той ще се смили над поробените, ще даде изцеление на болните и помощ на страдащите.

Но подир Освобождението това молитвено настроение в народната душа пак отслабва. Голямата сила на вярата и молитвата не е използвана напълно при уредбата на личния ни и обществен живот. Създадено е душевно раздвоение и увлечение по стихиите на света и светските съблазни. Духът на отрицанието е започнал да вилнее по-гибелно. Моралната поквара фатално е засегнала народните духовни сили и способности. Отслабнала е силата и на личната, и на домашната, и на обществената молитва. А многобройните частни и обществени нужди в живота не могат да бъдат удовлетворени само с лични усилия. Чувства се необходимост от Божия помощ, но липсва молитвена сила и смелост да се измолва тая помощ. Малцина са добрите християни, които с усърдие вземат участие в общата църковна молитва. Такова е общото ни народно молитвено състояние сега.

Какво трябва да сторим ние, за да бъдем достойни, та отново да се появи към нас и към народа ни милост и закрила Божия? Разбира се, трябва да се възродим духовно и преобразим морално. Но за това нашите лични усилия са недостатъчни: потребна е помощ свише. Тая благодатна помощ може да ни се даде чрез молитвата. Поради това Христос Господ завещава и казва: “Винаги се молете... Искайте и ще ви се даде... Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде...” Както вярата, така и молитвата е живата връзка на душата с Бога - извора на силата и благата. Тая молитвена връзка трябва да бъде чиста и здраво споена, та да извлича от тоя вечен извор повече благодатни сили и блага за народа ни.

Прочее, нека изпълняваме завета на Христа Господа: усърдно да се молим за помощ и закрила от Бога. Нека привикнем винаги да се молим: лично и семейно, сутрин и вечер, преди лягане и ставане от сън, преди започване и свършване на всяка работа. Нека още повече засилим нашата църковно-обществена молитва, редовно посещение на неделното и празнично богослужение. Нека, както в миналото, храмовете ни да бъдат препълвани с богомолци. Защото общата молитва има много по-голяма сила и може да достигне до престола на Всемогъщия и да измоли желаното обществено добруване. Никога да не забравяме, че само със силата на вярата и молитвата може да се извърши духовно възраждане и нравствено преобразяване и че само така възродени и преобразени, ние ще станем достойни за милостта и вековната закрила на Господа Бога, Комуто се въздава слава, чест и поклонение. Амин.

 

 

Йеромонах Иларион

В книгите по догматично богословие обикновено не се говори нито за богослужение, нито за молитва, тъй като първото се отнася към литургиката, а второто към аскетиката. В действителност съществува пряка връзка между догматите и молитвено-литургичния живот на Църквата. Според отец Павел Флоренски истински православната догматика би трябвало да бъде систематизация на догматическите идеи на богослужението. Догматиката е основана върху Литургията и всички вероопределения са се родили от молитвения опит на Църквата.

“Християнството е литургична религия, пише прот. Георгий Флоровски, Църквата е преди всичко богослужебно общество. На първо място е богослужението, а учението и дисциплината – на второ.” Църквата е израснала не от догматичните формулировки и даже не от Свещеното Писание, а от Литургията. В първите години след Христовото Възкресение, когато все още не било написано нито едно Евангелие, не била формулирана нито един догмат, нито едно дисциплинарно правило, Литургията е съществувала и е обединявала последователите на Христа в Църква – Неговото мистично Тяло.

В православното богослужение догматите оживяват, придобиват литургична плът. Да вземем например следният стихир от празника Петдесетница:

“Приидите люди, триипостасному Божество поклонимся, Сину во Отце со Святим Духом: Отец бо безлетно (извънвремево, вечно) роди Сина присносущна и сопрестольна, и Дух Святий бе во Отце, с Сином прославляем: една Сила, едино Существо, едино Божество. Ему же покланяющеся вси глаголем: Святий Боже, вся содеявний Сином, содейством Святаго Духа, Святий Крепкий, Имже Отца познахом и Дух Святий прииде в мир, Святий Безсмертний, Утешительний Душе, от Отца изходяй и в Сине почиваяй, Троице Святая, слава Тебе” (Стихир на “Господи воззвах”, Велика Вечерня)”.

В това песнопение накратко са изложени всички православни догмати: за триипостасния Бог, за предвечното раждане на Сина, за равенството, единосъщието и божествеността на Отца, Сина и Светия Дух, за създаването на света от Отца чрез Сина при съдействието на Духа, за изпращането на Светия Дух в света чрез Сина, за изхождането на Духа от Отца и “почиването” му в Сина.

Друг подобен пример са стихирите с название “догматици”, изпълнявани след всяка тържествена Вечерня и посветени на Богородица. Ето един от тях : “Кто тебе не ублажит, Пресвятая Дево, кто ли не воспоет Твоего пречистаго Рождества? Безлетно бо от Отца возсиявий Син Единородний, Той же от Тебя, Чистая, пройде, неизреченно воплощся, естеством Бог Сий и естеством бив Человек ради нас, не во двою лицу разделяемий (т.е. не разделен на две лица – б.а.), но во двою естеству неслитно познаваемий. Того моли, Чистая, Всеблаженная, помиловатися душам нашим” (Догматик, гл.6). Тук е изразена цялата православна христология: извънвремевото раждане на Сина от Отца, въплъщението на Христа от Девата, пълнотата на Божествената и човешката природа в Христа, неслятостта на двете природи. Изтънчеността и яснотата на богословските формулировки в най-добрите традиции на Халкидонския събор се съчетава в тези песнопения с висока поетичност и молитвена красота. В православното богослужение догмите стават част от нашия молитвен опит, ние ги преживяваме реално и екзистенциално. Един руски йерарх, живял в нашето столетие – митрополит Вениамин (Федченков) разказва, че Никео-Цариградският Символ на вярата дълго време му се струвал сухо изброяване на догмите и той даже не го е смятал за молитва. Но докато служел Божествената литургия, постепенно му се откривали жизнеността на Символа. “Битието, което е формулирано в тези догми е най-истинският живот на душата. Животът на душата се състои в причастността към този свръхестествен живот, за който говорят догмите.Когато душата разбере това от опит, се заражда сърдечно отношение към догмите, а не умствено. Знанието преминава в общуване. При такова състояние Символът на вярата ще се окаже не хладно признание, а живо изповедание, горещо свидетелство за вътрешно общение или сърдечна любов към Бога. И тогава тези догматични истини пламват с вътрешен огън и сгряват сърцето по-силно от всичко. Символът се превръща и в молитва, много по-силна от множество други и сърцето я преживява с умиление. Виждал съм не един епископ, склонил глава под “въздуха”, раздвижван над него от служителите му [по време на пеенето на Символа на вярата в Литургията – б.а.], след това ставал просълзен от престола. Ясно е, че те не са “мислили за истините”, а са се причастявали с живота на Бога ...”

Православната църква винаги е придавала изключително значение на богослужението като молитвено въплъщение на вероучителните истини. Lex orandi lex est credendi (Законът на молитвата е закон на вярата) – върху този основополагащ принцип е построен животът на Православието. Църквата се стреми да запази неприкосновеността на този богослужебен чин, който се е установил във Византия към X–XII век и е свързан с неизменността и стабилността на православната догматика. Това обаче не означава че не са възможни никакви богослужебни изменения: създават се, например, служби на новоправославните светии, но те органично се вплитат в тази литургична тъкан, която остава неизменна от византийската епоха насам.

Богослужението е всекидневно духовно училище. Според св. Игнатий (Брянчанинов) християнинът, който редовно ходи на църква и внимателно се вслушва в четенето и пеенето, може да получи всичко необходимо на попрището на вярата. Богослужението освен това е училище за молитва – то завладява ума и сърцето на човека и ги потапя в онези дълбини, където се осъществява срещата с Бога. Всяка църковна служба, всяко молитвено слово може да се превърне за нас в среща и съприкосновение с Живия Бог, ако се молим внимателно и съсредоточено, ако молитвата на Църквата стане наша лична молитва. Нерядко обаче думите на богослужението преминават покрай нас, ние присъстваме в храма само телом, а умът ни блуждае – в този случай не се осъществява никаква среща, а ние се лишаваме от онези плодове, които ни носи участието в църковната служба.

Из “Тайнството на вярата”, Гл. IX, "Молитвата"

 

 

Йеромонах Иларион

“А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае от какво имате нужда, още преди да го поискате от него.” /Мт 6:6-8/

Често си задаваме въпроса:” Защо е необходимо да се молим, щом Бог предварително знае какво ще поискаме от Него?”.

Молитвата не е просто искане на едно или друго; тя е преди всичко общуване, среща. “Молитвата е беседа на ума с Бога”, по думите на монах Евагрий. В молитвата се срещаме с живия Бог, с Неговата личност, с Бог, който ни чува и ни отговаря и Който е винаги готов да се отзове на първия ни зов за помощ, Който никога не ще ни измени, колкото и да сме му изменяли ние самите. В молитвата се докосваме до една висша реалност - единственото истинско битие, в сравнение с което всяко друго битие, включително и нашият живот, е условно и относително. Животът без молитвата, без общението с Бога не е нищо друго освен, напредващ с годините път към неизбежния край, бавно умиране, или както казва преп. Симеон Нови Богослов - “умъртвен живот”. Животът ни представлява приобщаване към Бога, а то се извършва чрез молитвата.

Защо Христос ни повелява да не многословим в молитвата? Защото тя не се ражда от думите и не е просто сбор от произнесените от нас желания. Преди да произнесем молитвата ние трябва да я чуем. Никое от великите произведения на поезията и музиката не е било съчинено от отделни букви или ноти, а то преди всичко се е родило някъде дълбоко в душата на твореца, прозвучало е там и едва след това се е въплътило в слова и звуци. Молитвата също е вид творчество - тя се ражда не в многословието, а в дълбока тишина, в съсредоточено и благоговейно мълчание. Преди да започнем молитвата е необходимо вътрешно да замълчим, да забравим обичайното многословие и многомислие и да се вслушаме в тишината. Сърцето, разумът, устата, чувствата са длъжни да “онемеят”, словата и звуците - да потънат. “ Да достигнеш тишината - това е най-трудното и решаващо нещо в молитвеното изкуство. Тишината не е само отрицателно състояние, пауза между думите, временно прекъсване на речта, но в голяма степен е и положително състояние на внимателна бдителност, на очакване и преди всичко на вслушване. Исихаст /безмълвник/, човекът, достигащ исихия /вътрешен покой или тишина/, е човек, който се вслушва. Той се вслушва в гласа на молитвата в сърцето си и разбира, че този глас не е неговият собствен, а на някого Другиго, който говори вътре в него.”/еп. Калистос Уеър/. Като всяка беседа молитвата е диалог и нейна цел е не толкова да изкажеш себе си, колкото да изслушаш Другия.

“Мълчанието е тайнството на бъдещия век, а словата са оръдията на този свят”, пише преп. Исаак Сирин. За да постигнат тишината и мълчанието, монасите се отказвали от общуване с хората и отивали в дълбините на пустините, скривали се в планините. Според едно древно предание имало трима братя монаси. Единият решил да помирява враждуващи помежду си хора, вторият - да навестява болни, а третият се отдал на безмълвие в пустинята. Първият брат, заобиколен винаги от враждуващи хора, не можел да ги помири и силно скърбял. Когато отишъл при втория брат, намерил и него в униние. Двамата заедно се отправили към третия, за да разберат какво е постигнал той в пустинята. Отшелникът помълчал, отсипал вода в една чаша и казал: “Вижте водата.” Погледнали те, а тя била мътна и в нея нищо не се виждало. Помълчал още малко и казал: “Вижте пак.” Те погледнали отново - водата се била утаила и станала прозрачна, така че те могли да видят отраженията на лицата си като в огледало. А отшелникът им казал: “Човек, който живее сред страсти, винаги е измъчван от помислите, а безмълвникът в тишината съзерцава Бога.”

Опитът на безмълвието е необходим на всеки, който иска да се научи да се моли и за да го придобие, не е нужно на всяка цена да се оттегля в пустинята. Необходимо е обаче, оставил всякаква работа, всеки ден да отделя по няколко минути и като влезе в стаичката си, “да заключи вратата и да се помоли на Отца, Който е на тайно”. Обичайното изкушение и измама в живота ни се състои в това, че винаги сме заети, винаги бързаме да свършим нещо изключително важно и ако загубим време за молитва, то непременно не ще можем да приключим тази много важна работа. Но опитът показва, че половин или един час, “загубени” в молитва никога не оказват на обичайните ни дела това катастрофално въздействие, което си представяме в момента, в който възнамеряваме да се помолим. Точно обратното - навикът да се молим научава човек бързо да се съсредоточава, да се спасява от разсеяността, да дисциплинира ума си, в резултат на което времето се компенсира. “Цялото нещастие на хората идва от това, че не могат да стоят спокойно в собствената си стая.”, казва Блез Паскал. Липсата на вкус към уединението и мълчанието е болест на съвременния човек. Мнозина дори се боят от тишината, от самотата и свободното време, защото няма с какво да запълнят празнотата: нужно им е да бъдат заети с нещо и винаги бързат, за да създават илюзията за бурен и пълноценен живот. А животът с Бог започва тогава, когато думите и мислите замлъкнат, когато земните дела отидат на втори план и в душата на човека се освободи място, което може да запълни само Бог.

Молитвата, безмълвието, смирението и покаянието според преп. Исаак, са неразривно свързани: “Който обича да разговаря с Бога, обича да остава сам, а който обича да бъде в компанията на други хора, той е любител на “мира сего”. Ако обичаш покаянието, възлюби и безмълвието.”

Молитвата има цена само тогава, когато е внимателна, когато влагаме ум и сърце във всяко слово. Дали се молим по книга или със свои думи - всяка дума трябва да бъде преживяна и почувствана, да стане наша собствена. Св. Теофан Затворник казва: “Да се молиш не означава единствено да четеш молитви. Трябва да възпроизведеш съдържанието им в самия себе си и така да ги произнесеш, сякаш се изтръгват от твоя ум и сърце.” Той сравнява ума с птица, която винаги се стреми към полет. По време на молитвата обаче, тя трябва да бъде затворена в клетка. За да се достигне необходимата концентрация, св. Теофан съветва молитвите да се учат наизуст, за да не се разсейваме по време на четенето; да съчетаваме молитвата с поклони; да се молим не само по книга, но и със свои думи. Той препоръчва също да не започваме молитвата веднага след ежедневните си задължения и проблеми, а да се подготвим, да съберем мислите си. Невнимателната, разсеяната, хладна молитва не принася плодове за човека и полза за душата му.