В наши дни мнозина отправят гневни
упреци, затова че е занемарила социалната си дейност и е обърнала
гръб на заобикалящия свят, за това че е свила „територията” си
до вратите на храмовете и манастирите. И в тези обвинения – уви!
– има много истина.
Но какво ще рече Църквата да е в
света? Преди всичко нейното присъствие е спасителен шанс за света:
значи светът не е изоставен сам на себе си, значи съществува сила,
която го удържа от разпад и саморазрушение; значи в света присъства
спасяващо начало.
Мисията на Църквата в света е уникална,
неподобна на никоя друга, и няма светска институция, способна
да се нагърби с предизвикателството на тази мисия. Казано накратко,
Църквата не е призвана да господства над света в неговото грехопаднало
състояние (когато е правила подобни опити плодовете винаги са
били горчиви), а да преобразява света отвътре чрез благодатната
си мощ.
Преобразяването на света започва
не с грандиозни и шумни проекти за социално преустройство (не
се ли нагледахме на също толкова шумни провали?), но с нещо много
„по-простичко” – с отваряне на сърцето за Благата вест. „Ето,
стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата,
ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене” (Откр. 3:20).
Отворим ли вратите за Преблагия Гост, ние се превръщаме в непристъпна
крепост за светските съблазни и няма какво, и няма кой в света
да ни сломи.
Църквата в света – това ще рече солта
на вярата и благодатта да опази всеки един и всички нас от развалата
на греха. И нека внимаваме, понеже „вие сте солта на земята. Но
ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за
нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците”
(Мат. 5:13).
Димитър Спасов
