БЕСОВЕТЕ НА БЛАТОТО
„Не изобличавай кощунника,
за да не те намрази, изобличавай мъдрия, и той ще те обикне” (Пр.
9:8)
Българската Църква навлезе в най-опасния модус
на собствената си криза – този на блатистото „статукво”. Разколът
все по-малко се схваща като жива рана върху църковното тяло и
все повече като неизлечим недъг, с който трябва да свикнем; да
забравим отсечения член на Тялото и да игнорираме преследващото
ни чувство на непълнота. Театралните жестове на представителите
на двата „центъра” – синодалния и разколническия – отдавна престанаха
да предизвикват дори насмешката на неизкушения гражданин. За него
тази тема е вече скучна, както са скучни и реакциите на действащите
лица. Те – действащите лица – също се успокоиха. Всеки на своята
територия – малко озлобление, много чувство за лично достойнство
и безотговорност.
Какво ни остава? Самодостатъчната и самодоволна
поза на „истинските православни християни” (от последните дни…)?
Синята идея? Канонът, приложен в „цялата му строгост” и с мъничко
стаена омраза?
Дълбоко присаден условен рефлекс ни настройва
пасивно-изчаквателно. Всеки намира в тази ненормална, болна, скандално-невъзможна
ситуация с Църквата в България собственото си заливче на (относително
и привидно) духовно удобство. Вопълът на трагичната и непопулярната,
но единствено спасителната лична отговорност за всичко и за всички
се разтваря в благочестиво-укорна (сакън, да не засегнем някой!)
въздишка. Криворазбраното (но затова пък удобно) покорство спрямо
свещенството блокира всеки опит за обнова на Църквата отвътре,
превръща спасението в частно дело, а свещениците – в користни
„требничари”, загубили всякаква връзка с живото Тяло Христово.
И за раните по тялото Христово, за болката на Църквата и за тази
съсипваща ни бесовщина е виновен, разбира се, ДРУГИЯТ. Кръгът
се затваря, отнякъде смътно и смъртно повява чувство за собствена
праведност и в умовете зейва лепкавото безвремие на блатото. Ние
ли ще оправим Църквата, така е било и така ще бъде, слава Богу,
можеше и да е по-зле.
„Легион ми е името, понеже ние сме много” (Марк.
5:9). Иска ми се да извикам към братята и сестрите в притвора,
към братята в расо в храма, към братята в расо в Синодалната палата:
„Молете Христа Бога да ни избави от бесовете на „блатото”!”
Пламен Сивов
