„Когато стана тоя
шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше
да приказват на неговия говор” (Деян. 2:6).
На Петдесетница върху събраните в Иерусалим Христови
апостоли слезе Духът-Утешител и във времето и пространството на
„мира сего” се роди Църквата. Положена в сърцето на света, в началото
малобройна и немощна, Христовата Църква вече две хилядолетия освещава
света в отделния човек и в цели култури „обратната перспектива”
на Евангелието.
Гонена и насилвана, отричана и манипулирана, през всички тези
векове. Църквата не е прекратявала нито за миг както вътрешната
си саморефлексия, така и диалога си със света. Диалогичността
е част от най-дълбоката същност на Църквата, уподобяваща Божественото
Слово-Логос, Самоизказало Се в конкретиката на земната история.
Като освещава времето с пълнотата на Божествения живот, който
носи, Църквата мисионерства. От нея сме получили
Словото Божие и в нея търсим убежище и спасение. Но ставайки част
от Христовото наследие, ние тръгваме и по пътя на безусловно зададената
християнска мисия – „идете и научете всички народи” – повеля и
призвание, касаеща всеки християнин без изключение.
Посветихме този брой на мисията на Църквата в света и обединихме
текстовете около две основни умонастроения, съпътстващи тази тема
– порив към осмисляне и овеществяване, тук и сега, на живото Предание
на Църквата, и тревога, породена от чувство за отдалечаване от
него.
Мисията се ражда като естествен плод на усвоената благодат и понеже
това усвояване е свързано с пределно напрежение, мисията също
трябва да се утвърждава ежеминутно в сърцето на всеки от нас.
Между аскезата и проповедта, между крайностите на привидния парадокс:
„те не са от света” (Иоан. 17:11), се разполага динамиката на
християнския живот като оживотворяваща мисия.
Пламен Сивов
