ЦАРСТВОТО НА БОГА И ЦАРСТВОТО
НА КЕСАРЯ
Ето че еуфорията на победителите
е на път съвсем да заглуши у нас, обикновените телевизионни зрители
и читатели на вестници, спомена за кошмара, наречен „ударът в
Косово”. За мен и за мнозина мои събратя в Христа двата месеца
и половина военни действия се превърнаха в най-мъчителния период
от живота ми, когато почувствах дори с физическите си сетива лъжата,
лицемерието и тоталната подмяна на ценности.
Косовският конфликт е дреболия, пиянска
свада в задния двор, в сравнение с внушителния мащаб кръвопролития,
който ни предлага историята на ХХ век. Но странно защо, именно
този регионален конфликт и поведението на лидерите на Свободния
свят ме доведоха до шизофреничната ситуация да слушам това, което
ни говори светът, в лицето на своите държавни лидери, и да го
съотнасям с гласа на Църквата и с гласа на съвестта си.
Проблемът с Косовската война не е
в това, че ужасни злодеяния, вършени и от двете страни, могат
да се случат в смая край на ХХ век и то в люлката на модерната
цивилизация – Европа. Християнската вяра ни имунизира срещу всякакви
розовопрекрасни утопии за съдбините на света тук и сега. Знаем
с абсолютна достоверност, че в последните времена злото ще търгуствува;
наясно сме също, че това знание не трябва да парализира съпротивителните
ни сили за борба с него.
Големият проблем в Косовската война
се породи тогава, когато лидерите на западния свята на дело започнаха
да осъществяват своята представа за справедлив и хармоничен ред
на земята. Какво ли може да означава смъртта на няколко хиляди
косовски албанци и сърби за човек, който строи царството на бъдещо
земно благоденствие и който се бори за правдата на човека (винаги
абстрактния човек)? Мащабът на мислене оправдава това неизбежно
кръвопускане в името на бъдещото благополучие. Мъничко търпение
и, след неизбежните технически процедури (разбирай бомбардировки)
за борба с насилието, потомците на нещастните жертви ще си спомнят
с благодарност за своите благодетели, донесли на изтерзаната им
земя мир, инвестиции и радост от живота.
В тази светогледна нагласа няма място за грях и покаяние. Можем
да говорим само за грешки, които винаги са поправими и в крайна
сметка избледняват пред благородните цели. Подобно разбиране ни
прави твърде „свободни”. Практически всяка наша постъпка може
да бъде оправдана при малко по-добра аргументация.
В крайна сметка държавните мъже на
Запада попадат във вероломна клопка (нашият истински враг е майстор
на уловките). Говорейки за „империя на злото” и за борба със злото,
те хвърлят всичките си усилия срещу някакъв персонифициран физически
„носител” на злото, използвайки в борбата си изключително арсенала
на своя противник. Резултатът е, че злото в света се увеличава
в геометрична прогресия, а силата му става по-интензивна. Коренът
остава несъсечен, съблазните и грехът тържествуват.
В моменти на изпитание, подобни на
Косовската война, неволно се сещам за думите на апостол Павел
за Църквата: „стълб и крепило на истината”. Страшно е в духовно
размирното и разделно време да останеш без сигурен ориентир и
здрава опора; да дишаш не въздуха на истината, а на омразата и
лъжата.
Водовъртежът на тъмата повлича все
нови и нови хора съм бездната. Голямото предизвикателство към
всички нас, членовете на Православната Църква, е, с Божията помощ
и с нашите скромни усилия, да привличаме повече хора към спасителната
твърд на Христовата Църква, като помним думите на Христа:
„Мир ви оставям, Моя мир ви давам;
Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да не се смущава сърцето
ви, нито да се плаши” (Иоан. 14:27).
Димитър Спасов
