Учена млада жена се обръща към старицата,
която се моли и плаче до една църковна колона:
- Това са отминали неща.
И чува в отговор:
- До тази колона един ден ще дойдеш
да плачеш и ти.
Рано или късно криволиците на житейските
ни пътища ни отвеждат до една такава колона. И в недоумение се
питаме как толкова дълго сме подминавали въпроса на друга старица
– от грузинския филм „Покаяние”: За какво е този път, щом не води
към храма?!
Тази история се е случвала на милиарди
хора – в различни епохи, на различни места, … но историята е същата.
Темата на броя е църковното Предание
– „думите за вечен живот”, бисерът, който не бива да „хвърляме
на свинете” и чийто блясък ще просияе един ден, когато няма да
виждаме мътно, като в огледало, по израза на свети апостол Павел,
а „лице в лице.” Църквата е скътала като мида този бисер, за да
го опази от мътилката на световното море.
От кого го крие? Уместен въпрос.
От колекционерите. От хората, които търсят жива вода, за да си
сварят супа.
Чувала съм да питат – не християни,
но това не омаловажава въпроса – защо са нужни тълкованията на
Библията, цялата тази книжнина; нали всичко е казано в Свещеното
Писание? С други думи – защо си измисляме Преданието?
Преданието е разказът на църковната
душа за нейното пътуване през времето. И понеже Православието
не е някаква неприкосновена територия, където да се скрие уплашеният
от проблемите на обществото и времето си човек, а път, усилие
за преобразяване на личността и на света, в този разказ има думи
за всеки, който се пита как да върви по този път. Думи, които
ще го научат да се бори, да се радва, да страда, да се очарова,
да се надява, да се бои … но да не спира.
А защо не – да продължи разказа със
собствените си думи.
Илиана Александрова
