Когато формулирахме темата на този
брой изобщо не предполагахме, че малко преди отпечатването му
въпросът за отношението между църквата, светската власт и обществените
порядки, които тя създава, ще се актуализира по толкова болезнен
начин. Събитията в Америка от началото на септември поставиха
на изпитание всички хладнокръвни теории за устоите на демократичното
общество и държавност. Свещената земя на модерната цивилизация
беше атакувана по брутален начин неясно от кого и в сърцето на
новия свят се отвори рана, която изглежда няма да мине само с
консервативно лечение... Сега предстои обосновка (или не предстои,
което е още по-страшно) на относителното приложение на ценностите
на хуманизма и демокрацията, така охотно тиражирани от нашата
публично-християнска цивилизация.
Извън опитите за анализ и оценка на това, което
стана и предстои остава несподеляемото и отчайващо безсмислено
страдание и смърт на хиляди хора и техните близки, пожертвани
някъде в пропастта между доктриналния слой на съвременната цивилизация
и “твърдата” плоскост на реалните процеси.
В основата на модерното общество и държавата, която
трябва да го крепи, стои едно привидно споделено разбиране за
общественото благо. Според това разбиране лелеяното “добро” няма
етническа, религиозна, политическа, териториална и пр. принадлежност.
Но, макар всички да са поканени, изглежда има общества, които
не приемат да споделят това благо. Струва ни се напълно необяснимо
защо става така (освен ако нямаме предвид колко са лоши и не решим
да им въздадем „безгранично правосъдие”).
Не сме си обяснили това „необяснимо” поведение.
Едва ли някой е в състояние да си го обясни докрай, независимо
колко близък е до Белия дом. В крайна сметка освен до обективна
информация, нещата се свеждат до образа на реалността, покълнал
в главата на висшия правителствен чиновник или редовия член на
терористична организация, приел да стане убиец и самоубиец. И
този образ е непознаваем и съвършено уникален.
И все пак размисъл е нужен. И според нас този размисъл
изисква усилие заради трудността да бъде направен свободно. Свободно
от политическите и социологически клишета, свободно от желанието
непременно да се „постъпи” по някакъв начин и в крайна сметка
– свободно от убеждението, че сме в състояние да проумеем истината
докрай.
Какво общо има Църквата?
На първо място, популярното схващане, което сякаш
се потвърждава в интерпретациите на случилото се, че в основата
на предстоящите геополитически събития стои религиозното противопоставяне,
най-вече между християнството и исляма. Ако е така, добре е да
се потърсят корените на истинското християнско отношение към света,
което означава да се проследи отношението на църквата към общественото
устройство, към религиозните групи, към, към насилието, войната
и т. н.
От друга страна, църковната визия за съвременното
общество и неговите ценности, както и за духовната перспектива
на модерния човек, е в състояние да даде отговор на много от въпросите,
породени от кризата, на която сме свидетели.
И не на последно място, аскетичният опит на църквата,
който, правилно разбран и прилаган, може да застане в основата
на един съвсем нов стил на външна и вътрешна политика. Ако на
мястото на утопичното разбиране на властта и държавата като възможен
образ на справедливо и прекрасно устроеното царство Божие и някакъв
рай на земята застане трезвото отношение към властта като средство
за защита на падналия свят от самоунищожение и разрушение, би
трябвало да се съгласим на мястото на мъглявата и в много отношения
противоестествена любов и загриженост за абстрактното човечество
да поставим поне едно честно усилие за обуздаване на страстите.
Бихме могли най-малкото да се опитаме да спазваме самообладание
и самоконтрол в отношенията към конкретния “ближен”.
Ако не сме в състояние да виждаме Божия образ в другия човек,
за да го обичаме независимо от мястото, където е роден и от културата,
която го е формирала, ако не можем да обичаме враговете си или
да бъдем на моралната висота на първите мъченици, нека поне християнските
ни държави не унищожават невинни хора, защото това е по-лошо и
от справедливото отмъщение на старозаветните човеци.
Християнството е новозаветно.
Илиана Александрова
