КОЙ СИ ТИ?
Едно брутално убийство на свещеник разтърси мнозина
това лято. Потресът беше още по-силен от предположението, че убийството
е дело на друг свещеник, подбуден от накипяло чувство за „професионален”
дълг и подкрепен от свои събратя.
Звучи стряскащо. Зловещо.
Отприщиха се потоци от думи; описаха се всевъзможни
гледни точки към това събитие. Трупана с години мъка – лична и
обща – завря, подпалена от наистина непредставимото случило се
(опази се изглежда само трансцендиралата висша църковна администрация
власт). И изпусна тежки облаци, които захлупиха и без друго нерадостния
ни житейски пейзаж. Така ако за много хора Църквата все още беше
някаква светлинка в този пейзаж, макар далечна и неизследвана,
то и нейната светлина помръкна.
Мракът е натежал от уплаха и въпроси, защото:
„ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще
е тъмнината?” (Мат. 6:23). Наистина трудно е да мислиш, че в Църквата
е обезсоляла „солта на земята”; угаснала е „светлината на света”.
Трудно, но слава Богу, невярно.
Опитахме се да почувстваме това. И да го кажем
на глас, с някакви прости думи, за да помогнем на други хора да
го приемат. Да повярват, че Църквата е Христовата невеста, по
която няма петно; че Църквата пребъдва до века и „портите адови
няма да й надделеят”... да повярват в думите на Христа за Църквата,
която Той придоби с кръвта Си за наше спасение.
На фона на „църковните борби” подобни убеждения
могат да звучат като шизофреничен блян на слепи за реалностите
хора, които си измислят свят, но те могат и да се преживеят като
стъпка към истинското познание за Църквата.
Като общество на грешници, търсещи спасение, като
път за борба, като глас на Истината сред множеството шумове на
един самодостатъчен и агресивен свят, Църквата е драматично пространство.
Но тя не се състои от определен вид хора, с определен статут в
обществото, семейна или професионална църковност; нито от представителите
на институцията, заемащи административна или дори духовна длъжност
в нея.
Църквата се състои истински в срещата на верните
около евхаристийната трапеза, мистично приобщавайки човека към
Божественото царство. И преобразеният чрез това тайнствено вкусване
човек наистина „излиза с мир”, за да носи в света светлина и надежда.
Така Църквата не е извън морала, но е наивно и
невярно да си я представяме като обществена организация, състояща
се от “положителни” хора; своеобразен регулатор на обществените
отношения. В някакъв смисъл Църквата дори не е обществена; нейният
състав е друг...
Почувствахме, че не бива да подменяме надеждите
си с обществено-политически коментар; почувствахме също желание
да говорим повече за тези надежди, отколкото за мъчителното състояние
на определени отношения в църковната ни институция. Решихме да
поговорим без претенция, започвайки от прости и лични въпроси:
Кой си? Кой е обществото? Какво да правим с него?...
Публикуваме част от тези разговори, защото мислим,
че носят оптимизъм. В тях видяхме, че е нужно да направиш някоя
малка добра стъпка, с която си искрен, за да отвори Бог пространство
за следващата. Видяхме, че е важно да живееш така, че да оставиш
пространство на другите; че трябва да намериш сили да понесеш
свободата си; да се научиш да казваш „Аз”, защото без това не
съществува „Ти”. Видяхме, че промяната в света започва от вътрешната
революция, която възцарява Бога в душите ни и, слава Богу, Църквата
пази тази победа...
Илиана Александрова
