Дълги са притчите, предълги;
кратка е поуката – една дума. Ти си тази дума, словесни Боже...
Нещата са гатанки за небето. Ти си отговорът на всички гатанки.
Св. Николай Сръбски
Говорехме за обществения образ на
православната църква в Сърбия и Александър разказваше как като
деца вярвали, че ако видят свещеник ще им се случи нещастие. Докато
го слушах, си припомних, че детският ритуал в моята махала беше,
срещнеш ли свещеник, да се опиташ незабелязано да го докоснеш
по расото и да кажеш нещо, за да ти се размине “злата участ”.
Можеше да се помисли, че с Александър
сме израснали в съседни махали, но по някаква случайност не се
познаваме. С текстовете по-нататък се опитваме да разберем по-добре
тази “случайност” и въпреки нея да се приближим един към друг
с една крачка.
От една страна, този брой на списанието
може да се види като опит за “реанимиране” на православната ни
идентичност в ненавистния за евроинтегриращите се умове балкански
контекст. (Плашеща перспектива за хора, което гледат на Православието
като на избледняла щампа за източен произход, която може да се
открие неприятно при подходящо европейско осветление.)
От друга страна, може да се открие
несръчен балкански интернационализъм, като алтернатива на разрушителните
инерции от историята по нашите места, в това число и най-новата.
В някаква степен и това е вярно.
От трета страна – на авторите на
списанието – и двете обяснения на балканската тема съдържат отправната
точка; обезсмисля ги това, че губят целта. А целта ни е от мястото,
където сме наистина, честно да вървим към отговори, които обясняват
нас и ни обясняват онова, което се случва наоколо. Обясняват го
не непременно просто и еднозначно, дори не тактично и може би
съвсем не успокоително. Но по възможност – вярно.
Ако разчоплим по-дълбоко балканската
си душа, по-дълбоко от засъхналата кал от военните окопи и дори
по-дълбоко от бялото платно на юнашките ризи, ще стигнем до място,
където всеки допир е болка и напомняне, че тялото е общо, раните
са общи и животът е общ; ще почувстваме като своя молитвата на
архимандрит Софроний: “Да не забравяме, че нашият брат е нашият
живот”.
Наскоро си спомних един израз на американски православни: “Православието
е най-добре пазената тайна на Америка”. Помислих си, че напоследък
Православието сякаш е най-зле пазената тайна на Балканите. За
нея най-често се говори без всякакво притеснение и без всякакво
разбиране.
Срещите, които направихме, интервютата
и текстовете, които подбрахме и ви предлагаме тук са опит за друго
говорене – с по-малко претенция за историзъм и социално визионерство
и с повече жив опит и доверие. Това са истории, в които всеки
сам пише поуката, защото в тях не е трудно да се разпознаем, макар
и да не сме физически участници.
Пътувайки навътре, към тайните и
дълбоки пространства на душата си, да спрем там, където се ражда
тревогата, там, където сме в състояние да изпитаме болка, и да
попитаме най-важните си въпроси. И да се приготвим в простота
и уединение да чуем отговорите, за да напишем поуките от тези
истории.
Илиана Александрова
