Христос воскресе!
Още веднъж ни беше съдено да доживеем
този празник на празниците и тържество на тържествата. Още веднъж
ни се предлага да приемем в себе си радост, която няма равна на
земята и светлина, с която нищо не може да се сравни; да почувстваме,
видим, осъзнаем нещо, което по думите на апостола око
не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало това,
което Бог е приготвил за тези, които Го обичат.
Христос воскресе! Толкова отдавна
светът се мъчи да развенчае тази разтърсваща вест, да лиши от
смисъл това приветствие и радостно възклицание. Опитват се да
ни докажат не само че Христос не е възкръснал, но и че изобщо
не е съществувал, че всичко това е измислица, лъжа и фалшификат.
Но от друга страна апостолът казва: ако Христос не е възкръснал,
суетна е вярата ви.
Лишете християнството от тази пасхална
радост, отнемете му Пасха и какво ще остане? Действително, толкова
малко... Ще остане смътният спомен за един странен учител, чиито
думи за любовта и смирението са печалната история на още един
трагичен неуспех. Ще остане циничната мисъл: какво може да постигне
една проповед на любовта и братството в свят, където независимо
от всичко винаги ще тържествуват пилати, юди, фарисеи и началници;
един свят, в който всичко е основано на силата, страха, принудата...
И всъщност точно това се опитват да докажат от незапомнени времена
враговете на Христа и на християнството...
Те са стояли още тогава пред кръста,
на който Той се е мъчил, и са казвали с насмешка: „Ти твърдеше,
че си Божи Син, така че слез от кръста и ще Ти повярваме. Уповаваше
се на Бога – нека сега Той да ти помогне!“ Но Христос не слезе
от кръста, а Бог очевидно не отговори на Неговия вопъл Боже Мой,
Боже Мой, защо си Ме изоставил? И ако с този вопъл, страдание
и смърт свършва християнството, това наистина е край на всички
надежди и илюзии. Злото тържествува окончателно и безусловно.
Всичко се проваля пред очите ни:
и слабите опити на Пилат да спази справедливостта, и любовта на
учениците, които Го изоставиха и избягаха, и жалостта, и мъжеството.
Остава само да приемем тъжната логика, отдавна намерила своето
отражение в народната мъдрост: ако живееш с вълци, по вълчи ще
завиеш; силата се побеждава със сила и т.н. Тогава в света се
възцарява такава безпросветна мъгла, че вече не искаш нищо друго,
освен някак да преживееш този кратък живот, като се опитваш колкото
може повече да забравяш, да не мислиш за него.
Но ето че настъпва пасхалната нощ.
Нощ, в която няма лъжлива светлина. Всичко е потопено в тъмнина,
всичко като че ли съответства на мрака, който цари на земята.
И както се повтаря всяка година вече хилядолетия, ние се събираме
в храма.
Там също е тъмно. В средата е все
същият гроб с мъртвия страдалец. Тихо се разнасят същите печални
погребални песни. Никой нищо не ни казва, нищо не ни обяснява:
няма пропаганда, няма гръмки думи, няма утешения. Но ние и не
очакваме човешки думи и доказателства – те никога нищо не са доказвали.
И ето че излизаме от храма със свещи в ръце. Колко слаба, колко
пресеклива е тази светлина! И колко нищожно малка, на фона на
тъмнината, в която е потопен светът.
Обикаляме храма и стигаме до затворената
врата. Така, някога много отдавна, жените са стигнали до гроба
и са се питали кой ще им отвали камъка от вратата на гроба, защото
този камък бил много голям. И над нас сега стои същият камък –
камъкът на неверието, камъкът на света, който не вярва в нищо
и живее ден за ден; свят, в който тържествуват силата и страхът.
Камъкът е положен, вратата е затворена
и вятърът се опитва да угаси слабото пламъче на свещта... Какво
можем ние против тази световна чернота и пустота, какво може малка
групичка хора, непризнати от никой, над чиято вяра се смее и издевателства
светът? Който е преживял тази минута на мълчание, съмнение и маловерие
пред затворената врата, знае за какво говоря.
И ето че един старчески глас произнася
само две думи, все същите две думи: Христос воскресе!
Две думи! И никакви обяснения и доказателства.
Този глас само съобщава и известява: Христос воскресе! И чудото
става - това чудо, винаги същото... В отговор се понася радостният
възглас: Воистину воскресе! Душата приема тези
две думи, приема ги сърцето, приема ги нещо най-дълбоко и истинско
в нас. Отстъпват нощта и мълчанието, вратата се отваря и ние влизаме
в ликуването на Пасхата и научаваме несъмненото и неопровержимо
знание, че още веднъж пред очите ни се е извършила победа. Победа
над злото, победа над тъмнината, победа над ненавистта, победа
над страха, победа над смъртта.
Къде ти е, смърте, жилото?
Къде ти е, аде, победата?
Възкръсна Христос и животът тържествува...
Александър Шмеман
Неделни беседи, 1969
