Жената има свой начин на съществуване, свое собствено битие, и дарът да вплита цялото си същество в отношенията си с Бога, с другите и със себе си. Погледнато исторически, социалната среда е изкривявала или толерирала определени форми на женствеността. Въпреки това, жената е съхранила в най-дълбоката си същност тайната на своето битие и на своите духовни дарове, които св. ап. Павел предава със символиката на «покривалото» (1 Кор. 11). Именно тази тайна тя трябва да «разбули» и обясни...
Пол Евдокимов
Наредила съм се на опашка за нафора след неделната литургия. Поемам в шепи парченцата, целувам ръката на свещеника и пристъпвам към иконата на св. Богородица. Секунди след като съм целунала иконата, ме прерязва закъснялата мисъл, че днес не биваше. Понеже съм в онзи пeриод от месеца, когато жената трябва да спазва специални правила при посещението си в храма...
Потискам се, ставам тревожна. В главата ми се нарояват въпроси: какво беше сега: не може да се причастяваме, но може да вземем нафора и да целуваме иконите... или не можеше и това, а само да влезеш в храма... но пък веднъж една жена ме помоли от притвора да предам нещо на свещеника, понеже е неразположена и не може да влезе по-навътре в храма... Изнервям се; звучи ми като да си развържеш забрадката преди причастие, за да ти се развържат греховете (тази „благочестива“ практика е доста разпространена в нашата енория; намират се доброволки, които да следят за нейното спазване, и аз лично съм била подръпвана буквално пред Чашата със забележката да си развържа кърпата...). Така де, но пък веднъж една монахиня, която много уважавам, ме убеждаваше, че светците имат почти „физическо” усещане за човешката нечистота и затова жените не бива да целуваме иконите в този период.
Какво да се направи?! На първо място ми се иска да разбера що за нечистота е тази. Предполагам, че произлиза от старозаветните представи за култова нечистота, но не са ли те в някакъв смисъл „преформулирани“ в новозаветното съзнание? Доколкото мога да почувствам, Новият Завет говори някак „по-лично“ за греха и извисява стандартите на духовния живот. (Защото казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно. Мат. 5:20). Казвам си дълбокомислено, че единството на дух, душа и тяло е сложно нещо и се поддържа от механизми, за които знаем твърде малко, както впрочем и за околния свят, в който „всичко е свързано”. Вероятно в случая просто не мога да видя връзката между физическото и духовното състояние. Но тези разсъждения не ми помагат да приема мисълта, че няколко дни от месеца, чийто брой се влияе от какво ли не, включително от това дали например пия достатъчно витамин С, аз съм нечиста и недостойна да вляза в храма. Или че мога да вляза, но трябва да стоя „по-отстрани”, както съветва един свещеник. Ще излезе, че най-“чисти“ са жените, които пият противозачатъчни, потискащи овулацията и следователно – месечния цикъл. Прехвърлям оскъдните си богословски познания, за да си отговоря поне на част от практическите въпроси, но успехът ми е почти нулев. Опитвам се да се справя с тягостното чувство, че нещо не е наред, но не знам дали това е, защото съм целунала иконата или защото се чудя дали е трябвало да я целувам. И докато си казвам, че преигравам и се фиксирам върху някаква външна ритуалност, си давам сметка, че в съзнанието ми тези въпроси са се свързали с цял куп неясноти около църковния статус не само на неразположената жена, но на жената изобщо. С други думи – как се отнася Църквата към това, че съм жена, и как трябва аз да се отнасям към това. Има ли изобщо този въпрос някакъв духовен смисъл.
Съзнавам, че обсъждането на „женския въпрос”, освен ако не е по занятие, предизвиква сред сериозните, интелектуално изтънчени хора смущение, съчетано с елементи на погнуса. Положението на жената, еманципацията на жените, равенството между половете и т.н. са каузи, които мобилизират все по-малко активисти. Грубо казано, за последните стотина години по-скоро непристойната тема е станала по-скоро неуместна. Патосът на феминизма дразни добрия тон и според най-разпространеното схващане унижава женското достойнство и обезличава жената. Смятам, че в основата си това схващане е правилно.
Да се дискредитира феминизмът, обаче, не означава да се отстранят причините, които го пораждат. В нашата цивилизация жената е била обект на злоупотреби твърде дълго. И женското покривало, за което говори апостолът, се е превърнало в тежък шлейф, който тя влачи след себе си с усилие и чувство на неудобство. Опитите на съвременните жени, както впрочем и на мъжете, да намерят оптималната формула на взаимоотношенията си, стават все по-невротични. Социалната реализация на жената усвоява впечатляващи стандарти, но изисква все по-висока цена. И все пак жената приема да заплати тази цена, интуитивно съзнавайки, че свободата є има общо с безусловната ценност на нейната личност. Въпрос на избор. И в наше време – слава Богу – възможен избор.
Този брой на Мирна не е фокусиран върху социалния облик на съвременната жена, а върху положението на жената в Църквата. При това не в църковната практика, а „в ума” на Църквата, в църковната визия за човека. Чух доста възражения към подобно формулиране на темата. Накратко те се свеждат до разбирането, че, по образ на небесното царство, Църквата не дели хората на „мъжки пол, ни женски” и няма специално отношение към жените или мъжете, а има отношение към човека. Но, както пише архимандрит Константин, в света не можем да видим просто човек, можем да видим мъж или жена; „човек е мистично, метафизично понятие”. В своето метафизично измерение Църквата действително включва човека като „метафизично понятие“. Тя е мистичното тяло Христово, по думите на апостол Павел, в което се откриват много по-дълбоки нива на човешката личност от тези, които се случват чрез пола; открива се Божият образ в човека. Но от друга страна, Църквата е човешка общност, съвкупност от физически мъже и жени, от личности, чиито отношения имат характерна атмосфера, динамика и култура. Въпросът за положението на жената придобива конкретен смисъл именно в тази перспектива.
Ако проследим исторически и съпоставим общественото и църковното отношение към жените, ще видим парадокс, който един сръбски православен формулира пределно кратко: „Теологията поставя жената най-високо, а църковният праксис – най-ниско...” Много причини и най-вече дистанцията между богословието и църковния живот вероятно са довели до тази несъразмерност. Но независимо от начина, по който я обясняваме, тя смущава и често пъти е причина не само за емоционални, но и за духовни проблеми, при това не само женски... Много нездрави нагласи и от двете страни намират в Църквата благодатна почва да избуят във всевъзможни правила и съждения, които не просто карат жените да се чувстват глупаво, но оставят смущаващо впечатление у хора, които се опитват да разберат Православието „отвън”. И поставят ненужни прегради по бездруго трудния път на съвременния човек към храма.
Разбира се, не става дума да се приспособява Православието към вкусовете на съвременния човек, с помощта на някаква олекотена версия на църковното богословие и благочестие, а да се върви към формиране на истинско църковно съзнание. Проблемът е как се постига това. Всеки човек е неповторим, неповторим е и неговият път към Бога. Тази тайнствена богочовешка връзка едва ли може да се обобщи и обективира, за да се приложи като набор от духовни инструкции, каквито много често търсим в Църквата. Но едновременно с това съществува една обща предпоставка на духовния растеж. Това е отричането от себе си, тоест отказът да придаваш безусловно значение на преценките и желанията си, за да дадеш възможност на една по-висока логика да ги преобрази. И като знае това, и като се стреми да приложи към себе си аскетичните съвети от книгите, човек предпочита да приеме всяко нещо в църковната обичайна практика като status quo и да не си задава въпроси, за да прояви смирение и послушание. Но дали такъв е смисълът на послушанието? Приемането на всяко правило или твърдение в Църквата трябва да бъде с вяра, а не „на вяра“. И човек трябва да поддържа своеобразна вътрешна хигиена, да не трупа в ъглите на съзнанието си мъчителните и неудобни въпроси, докато направят невъзможно всяко движение, може би дори движението към Бога. Мисля си още, че всяко църковно действие, което е в духа на здравото църковно предание, кара човека да откликне с онова „най-истинско и дъбоко в нас“ (Ал. Шмеман), където се преживява вътрешната достоверност на Православието и където всички въпроси спират.
Докато подготвях текстовете за списанието, много се чудех дали не преувеличавам значението на женския „дискомфорт” в църквата. Опасявах се, че може би не са чак толкова много жените, които се тревожат за своята ритуална чистота и нечистота. Разговорите ми с жени обаче ме убедиха в обратното – твърде много от тях се вълнуват от този въпрос, но по един чисто практичен начин. И биха се успокоили напълно, ако се въведе общо правило, което да регулира поведението им в споменатите особени периоди. Подобна нагласа ме изненада и още по-силно ме мотивира да направим това списание. В него не става дума за правила на поведение, а за духовното призвание на жената. Не става дума за това как жената да бъде равна на мъжа и да има същите права като него, а за това как да бъде съответна на себе си, подчинявайки се на Бога. Доколко универсално е значението на богословските мнения, които се споделят тук, доколко верни са психологическите наблюдения, на които са базирани част от тях и доколко казаното притежава някаква цялостност и завършеност, ще прецени всеки от вас. Вярваме, че дори самото поставяне на темата е важно, защото именно чрез живота си в Църквата жената е в състояние да открие докрай смисъла на своя пол и да разкрие духовните дарове, заложени в нейната природа.
Илиана Александрова
