Съвременни богословски проблеми

Сборник с научни доклади, статии и беседи.

Димитър Попмаринов

Рецензент проф. д-р Тотю Коев

2004 г., българска, второ допълнено издание
формат 14х21 см, 268 с.
ISBN 954-9700-34-8

Това второ издание на сборника “Съвременни богословски проблеми” се налага от обстоятелството, че ограниченият тираж на първото издание се изчерпа много бързо. То е допълнено с материала “Библия, Църква и посткомунизъм” като са отстранени забелязаните в предишния текст грешки. Тъй като материалите в сборника са различни научни доклади, статии и беседи, които засягат често пъти много разнопосочни проблеми – поради обстоятелството, че са писани с различна цел – те са групирани, доколкото е възможно под общ знаменател, като отделни рубрики. Тази е причината, поради която в някои от тях се срещат повторения на отделни идеи и събития. Сборникът съдържа някои материали, които влизат в програмите на учебни предмети по старозаветна библеистика, преподавани в Православния богословски факултет на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”.

Димитър Попмаринов е роден на 6 ноември 1955 г. в с. Българско Сливово, Великотърновска област, в свещеническо семейство. През 1985 г. завършва Духовната академия “Св. Климент Охридски”. Работил е в Светия Синод и като завеждащ кабинета на Българския патриарх. След основаването на Православния богословски факултет към ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” през есента на 1991 г. става първи негов щатен преподавател. Димитър Попмаринов е специализирал в Русия и Швейцария. От 1991 г. до 1998 г. е представител на Българската православна църква в Световния съвет на църквите в гр. Женева. През 1990 г. е сред учредителите на Православното християнско движение “Св. Евтимий патриарх Търновски”. Участва в основаването на Балканския православен младежки съюз през 1992 г. Участвал е в много международни богословски научни конференции, семинари и лектории както в България, така и в чужбина: Санкт Петербург, Женева, о. Халки (Турция), Баламанд (Ливан), Ню Йорк, Волос (Гърция), Солун, Бристол и др.Тясната научна област на Димитър Попмаринов е Библеистиката. Той работи в областта на Исагогиката и Библейското богословие. Пише и по проблеми, засягащи църковния живот в страната и чужбина.

„…Свещеното Писание е основен извор и авторитет на християнската вяра. Като такова то винаги е било предмет на интерес както за тези, които изповядват християнското учение, така и за неговите критици. Отношението към Свещ. Писание е “камък за препъване” на много хора, които се лутат в своята вяра или излизат извън рамките на Църквата. За Църквата то е единно по смисъл и съдържание цяло, върху което се гради църковната икономия (“домостроителство”) и чрез което се засвидетелства Божията спасителна дейност през историята. Като основен авторитет на вярата Свещ. Писание дава съдържанието и смисъла на църковното богослужение. То е извор на догматическото учение и на нравствеността на християните.

Поставянето под съмнение авторитета на вярата на Свещ. Писание води до релативиране на всичко посочено по-горе. Както е известно, въпросът за авторитета на Свещ. Писание е свързан най-напред с изграждането, развитието и установяването на канона. След това идва питането за мястото и авторитета на отделните книги. Самият въпрос за канона на старозаветните книги в юдейството е поставен на събор на равините в края на 1 в. сл. Христа, като впоследствие е решен окончателно. Новозаветният каноничен сборник е приключен по-късно, в края на 4 век, като колебанията там също не са малко. От една страна те са свързани с авторството, мястото и времето, а по такъв начин – и с авторитета на отделни послания и книга Откровение. От друга страна изниква и въпросът за цялостното оформяне на свещения християнски сборник, включващ Стария и Новия Завет, наречен Библия.

По отношение на Стария Завет колебанията засягат книгите, които не са включени в еврейския свещен сборник, но се съдържат в широкоразпространения превод от еврейски и арамейски езици, известен като “превод на седемдесетте (преводачи)” или на латински Septuaginta и предназначен за евреите извън Палестина. “До събирането на книгите на Писанието в канон и възприемането им като канон е съществувала динамическата реалност на религиозните общности, в които устното обучение, писането, издаването на текстове и широкото използване и предаване на устната и писмената традиции са били в употреба в съгласие с променящите се обстоятелства и нужди на Божия народ”. Така в продължение на един дълъг период старозаветното писание получава статут на сборник от свещени книги, които били постепенно събирани и ползване от юдейските общини.

Църквата в лицето на отделни свои представители от първите векове след Хр. като св. Ириней Лионски, Тертулиан и автора на т. нар. Мураториев канон (от края на 2 в. сл. Хр.) приема като безспорни двадесет и две новозаветни книги. Тогава все още съществува неустановеност както по отношение на новозаветните, така и на старозаветните книги. По-конкретно колебанията, свързани с новозаветния канон, се отнасят до Второто послание на св. апостол Петър, Посланието на Юда, Второто и Третото послание на св. апостол и евангелист Йоан, кн. Откровение. Образуването на общия библейски каноничен сборник не е някакъв отделен акт, решение на институция или на някоя авторитетна личност. То е резултат на постепенното избистряне на църковното самосъзнание посредством действието на Св. Дух в Църквата, относно авторитета и достойнството на Свещ. Писание. Така старозаветните и новозаветните книги придобиват статут на свещено писание в християнските общини. Следователно Църквата в своята пълнота е имала последната дума да определи кое е свещено писание и кое не. А самият факт, че тя не е приела някакво формално решение по въпроса, говори, че Църквата се ръководи не от външни авторитети, от външни решения, а от своя вътрешен опит, който извира от нейния мистичен живот, осъществяван посредством благодатните действия на Св. Дух в нейните тайнства…“

За поръчки: Фондация Покров Богородичен, бул. Черни връх 68, София 1407, тел. (02) 9871655, моб. 0886 149 991, Ивайло Недков