“Българска християнска проза“ – живописен очерк на православната душевност чрез перото на най-даровитите български писатели

Кратки въздишки или дълбоки дихания – разказите, събрани в антологията “Българска християнска проза“ (Омофор, 2010) са живописен очерк на християнската душевност в българската белетристика от първата половина на двадесети век. Съставителят Красимира Колева е посветила огромен ресурс не само да подбере най-въздействащите разкази в контекста на християнските ценности, но и да ги допълни с информация за техните първи публикации, за интересните идеи и замисли на авторите им.

Разказът, сам по себе си, е един от най-трудните литературни жанрове. Да се изгради стройна структура, да се изведе ясно наративът, да се изваят пълнокръвни образи, и то в ограничено пространство, изисква особено майсторство. Особено що се отнася до ключови конструкти и преноси на фундаментални теми и ценности. В краткото време, през което Православието у нас е можело да заеме своето заслужено място, без да бъде наказвано и заклеймявано – а именно между 1900 и 1944 г., то съвсем естествено предава религиозния си фермент и в литературата. Макар всяко изкуство в своя генезис да е свързано с християнството, безсмъртието остава именно за онези творци, които осмислят таланта си в ролята му на инструмент в ръцете на Бога.

Затова и включените в антологията имена са на тези автори, които имат съзнанието за своята даровитост, а едновременно с това и отговорност пред читателя, което неминуемо е свързано с дълбоко смирение и съкровена вяра: Иван Вазов, Константин Величков, Тодор Г. Влайков, Стоян Михайловски, Константин Петканов, Ана Карима, Петко Ю. Тодоров, Добри Немиров, Георги Райчев, Рачо Стоянов, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Фани Попова-Мутафова, Константин Константинов, Ангел Каралийчев, Елин Пелин и Йордан Йовков. 

За особената сплав между стремежа към мистиката на християнството и таланта, която ражда неподвластното на времето изкуство, говори и редакторът Венета Дякова чрез блестящите си думи в предговора към книгата. Тя цитира Стоян Михайловски, според когото:

„Когато един негоден писач захване да говори за величието на Бога, той ще заприказва за десетки и десетки неща – за планини, морета и океани, за силата на силите и бездната на бездните; но той не ще смогне да ви даде ясна представа за свръхсъществото. Такава мисъл даровитият писател ще изкаже с една поразителна релефност, ще я изкаже с две, с три, с пет думи. Той ще рече например: Слънцето е сянката на Бога! Слънцето е сянката на Бога! Няма нужда да се казва нищо повече. В половина редушка, в тези най-обикновени словца – слънце, сянка, Бог – изказано е едно величествено, едно Дантевско съждение… Ако слънцето е сянката на Бога – какъв ли трябва да е блясъкът божествен? – И вие вече имате понятие за неизмеримата мощ на Твореца.”

Дали с възторжен патос или тиха нега, християнската душевност – самовглъбена, дълбока, действена, е пресъздадена от майсторите на словото като неразривна част от дома, майката, родината.

„В българския християнски разказ тази душевност не се е извисила до философско-религиозни простори; ала се е спускала надолу, навътре, бродила е из сумрачните друмове на човешката душа, където се откриват и тихи лъки, и злачни пасища, където блясват и неочаквани шепи вода, сбрани в паничка от конско копито, а някъде – и внезапен извор с жива вода. И който се приближи – ще съзерцае бликащата жива вода, ще се наведе и ще вкуси“, пише още Дякова.

Християнското творчество е особен вид творчество. То едновременно е отражение на всичко най-велико, сътворено от Твореца и води читателя по пътя към Него, но и същевременно запазва вярата в онази неин най-чист и истински вид – тиха, съкровена, интимна.

„След това Иисус се обърна към учениците си и каза:

– Тежко е да се спори за предимство между благата, които Бог е

дал на человека. Блага велики са за человека и умът, и здравието, и

вярата, и надеждата. Но над всички тях и над всички други, с които Бог е позволил на человека да се ползува, властна е тъгата. Нея

нищо не може да отклони, додето человек живее на земята, и тя

може всичко да разруши. Тя може да сломи най-бодрия ум. Тя може

да прояде най-крепкото здраве. Тя може да разклати и да заблуди

най-твърдата вяра. Тя може да помрачи най-светлата надежда. От

нея, когато проникне в нас, ние можем да намерим облекчение само

в сълзите. Без сълзите ние сме безсилни да я надделеем.

Като каза това, Иисус пак млъкна.

Подир малко той дигна кротките си и дълбоки очи, устреми

ги в пространството, като да гледаше нещо надалече, и после,

като преглътна една въздишка, която учениците му не забележиха, прибави с тих глас:

– Най-голямото благо, което Бог е дал на человека, са сълзите.“

Константин Величков, „Сълзите“

Това, което обединява събраните разкази, е тяхната човекоцентричност и липсата на каквато и да била грандиозност, въпреки именитите им автори. В тях човекът като Божие творение е представен в онази своя мистичност и красота, в мъдростта и смирението, с които приема ролята си на евангелски герой, макар и не в евангелска история.

„Мълчи – продължаваше майка ми, – ще идем на черква. Ще възкръсне Иисус Христос. Той е погребан сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне.” „Как ще възкръсне?” – питаше недоверчиво и строго брат ми. Той неусетно беше се умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице, захласнато слушаше. „Как ще възкръсне? – разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. – Щом запеят „Христос възкресе”, той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…” Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обред през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето запяха „Христос възкресе”. Изведнъж – виждам го като сега – из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го! Ето го!” Никой, разбира се, не обърна внимание на мене, аз се сконфузих и не можах да разбера това равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше, и, главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.“

Йордан Йовков, „Светата нощ“

Особена ценност на изданието придават запазените автентични думи, както и бележките под линия с обяснения към отделните автори и техните произведения, които уточняват повода за написването на творбата или личното отношение на писателя към Бога и вярата:

„За отношението си към религията Вазов говори през 1916 г. пред проф. Ив. Шишманов следното: „Аз вярвам в провидението, вярвам и в Бога, но аз го търся в природата. Ако искаш, аз съм малко пантеист. Религията признавам като мистично настроение”… Друг път Вазов ще възкликне: „Как може да не вярва в Бога? Ами иди вън, сред природата, в планината и виж изгрева на слънцето, или само залеза му и само това ще те докара в такъв възторг, че ще извикаш: „О, Боже, колко Си велик в Своите дарби!”.

Разнообразни по своя стил и авторов почерк, разказите в антологията следват своя наратив и въздействат по различен начин – някои са тъжни, други поучителни, но нито един не оставя читателя равнодушен, неусетил болката, радостта, красотата, волята на българския дух, който в сърцевината си винаги е бил православен.

За поръчки от издателството: фондация „Покров Богородичен“, издателство „Омофор“, бул. Черни връх 68, София 1470, тел. 0886 149 991, Ивайло Недков.

За онлайн поръчки от сайта на издателство “Омофор”: ТУК>>>
За онлайн поръчки от ателие – книжарница „Къща за птици“: ТУК>>>

Текст: Зарина Василева