Премиера на „Да бъдем тук. Беседи по радио „Свобода“ от протопрезв. Александър Шмеман на Пролетния панаир на книгата 2024
На 26 май (неделя) от 17:00 ч. в Литературния кът на Пролетния панаир на книгата 2024 г. издателство „Омофор“ ви очаква на премиерата на „Да бъдем тук. Беседи по радио Свобода“ от протопрезвитер Александър Шмеман. Книгата ще представят редакторът Венета Дякова, преводачът Елена Папучиева и Ангел Карадаков, редактор в сайта „Добротолюбие“.
Издателство „Омофор“ изказва своята благодарност на сина на протопрезвитер Александър Шмеман – Сергей Александрович Шмеман (Serge Schmemann), и на издателството на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет за подкрепата и любезно предоставените права за това издание.
Протопрезвитер Александър Шмеман – православен църковен деятел, богослов и проповедник, е роден в гр. Ревел, Франция, през 1921 г. Средното си образование получава в Париж. През 1945 г. завършва Парижкия богословски институт и остава да преподава в катедрата по църковна история. През 1946 г. приема свещенството, а през 1951 г. се преселва в Ню Йорк заедно със съпругата си и трите си деца, приемайки поканата на Православната семинария „Св. Владимир”. През 1959 г. защитава в Париж докторска дисертация по литургическо богословие. От 1962 г. заема поста декан на Православната семинария в Ню Йорк. Почетен доктор на много университети, неуморим проповедник. Умира на 13 декември 1983 г., в деня на преп. Герман Аляски, покръстител на Северна Америка в Светото Православие. На българския читател е познат с книгите: „От вода и дух“ („Омофор“, 2005); „Великият пост“ („Омофор“, 2006); „Историческият път на Православието“ („Омофор“, 2009); „За живота на света“ („Омофор“, 2013); „Литургическо богословие“ („Омофор“, 2013).
Гласът на свободното слово
Трябва да си живял в онова време и в онази действителност, съветския комунизъм, или българския социализъм, от 50-те години. Да си го преживял. Тайно слушаното тогава от съветския руски човек слово сега е слово за четене; и докато четях радиобеседите на отец Александър Шмеман се чувствах съпричастна с онзи руски слушател, десетилетия обработван от атеистичната пропаганда, който, слушайки радио „Свобода“, несъмнено се е страхувал, снишил се с ухо до радиоапарата с коприненото, кафявозлатисто букле, през което плътният руски баритон на свещеник Александър е излизал по-мек и отечески скъп, идещ от света на свободното слово, от другия край на света, макар и често заглушаван от цензурата.
Протойерей Александър Шмеман е един от забележителните руски православни богослови на ХХ век, философ, автор, вдъхновен проповедник, с духовна интуиция и ярък талант; познавач с усет и проникновено чувстване на руската и на френската литература, на европейската поезия, култура, стил.
Коя е родината на Шмеман? – Не само че не е роден в Русия, а и съдбата му така се подрежда, че никога не е могъл да се върне в Русия. Човек на света! Роден е в Естония през 1921 г., семейството му е едно от хилядите, забeгнали от Русия след революцията и гражданската война. Още малък, преместват се във Франция, сред носталгията на руската емигрантска общност, която пази в душата спомена за „Святая Русь“. С широката си деятелност и енергичност, вече свещеник Александър със съпругата си се преселват в САЩ. За това „прелитане“ през океана основна роля има отец Георги Флоровски, който кани Шмеман да се присъедини към изгражданото преподавателско тяло на православната семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк. Отец Шмеман ще остане до края на живота си тук, свързан със семинарията и изобщо с православната църква в Америка. Където и да пребивава, Църквата остава истинският му духовен дом, вдъхновение, радост и основание за огромната му деятелност.
Сред преподавателската работа, пътувания из страната, лекции, срещи, ангажираност с живота на Църквата, отец Шмеман никога не изоставя загрижеността си за съдбата на православието в Русия. На тази грижа именно са посветени и неотменните му беседи и проповеди по радио „Свобода“. Всяка седмица в продължение на тридесет години той произнася по руското радио „Свобода“ от Ню Йорк на руски език своите забележителни беседи, адресирани и проповядвани задочно за християните в депресиращата действителност на Съветска Русия. Цял живот говори, мисли, води дискусии с Русия.
А самата подготовка на беседите, напечатването на пишеща машина, записите в радиото, разговорите, бележките – било е неизменната ос на мисионерския му труд в Америка. И същевременно – „вътрешен диалог между двата свята на отец Александър – руския и новия американски свят…“. Радиопредаванията му дават възможност да се издигне над тези два свята и да свидетелства за истината и радостта на своята вяра и Църквата.
Задача нелесна: как да се обясни на незнайно колко разноликата слушателска аудитория какво е, например, „тайната на Кръста“, или „вярвам, а не знам“, или „Бог беше Словото.“, или „Благовестя ви голяма радост.“ (Лук. 2:10), или „Радвайте се!“, – а животът е пълен с толкова зло и тъга… Той преподава по микрофона това съкровено негово, на отец Шмеман, „богословие на радостта, възникнало в младостта ми, изпълнило с радост целия ми живот“, радостта, която „никой няма да ви отнеме“ (Иоан. 16:22). Радостта на обичащия.
Както споделя синът на отеца, Сергей Шмеман (кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ в Москва), предаванията му не са „пропаганда“, а истински разговор, беседа с руския човек, лишен от духовна храна, а наред с това – беседа и със самия себе си. Отец Шмеман говори преди всичко за красотата, пълнотата, истинността на православната вяра и празничност, за светите тайнства, за да доведе слушателя до съприкосновение с друг свят, духовен, възвишен… А говори разбираемо и за други вечни и велики истини, за надеждата на човека, и за литература и култура. Това неделно слово, излъчвано с любов и милост, е било „глътка живителен въздух“ (Солженицин) за далечните сънародници на отеца.
Как да проповядваш истината за Христовата вяра пред непознатата, разнообразна, пръсната из ефира аудитория, защото след 1918 г. руските хора са и в Русия, и навсякъде по света? С какви хора той беседва?
Четейки стиховете на Ана Ахматова и книга за живота на Ахматова, о. Шмеман размишлява и търси отговор на „проклетите въпроси“: „живели в ада, в ужаса на сталинизма, че този ад не може да бъде сравнен с нищо, и защо продължава толкова дълго, и подлост, страх, ненавист, „палачество““ – как да се сподели това?, освен в дневника…
Трябва да си живял в онова време, за да го знаеш.
Задочните беседи с руския съветски човек ми припомнят детайли от „онзи строй“ и у нас, в моето селище, семейство, в моето детство, училище. Атеизъм… Да проповядваш вярата в Бога, тайнството на Евхаристията през пролуките на ефира, за да стигнеш до съзнанието на слушател, облъчван ежедневно, години наред, десетилетия, цяла епоха, с всякакви средства, с идеологемите на системата, с клинично безумните идеи на „научния атеизъм“ (получаваха се у дома такива брошури), втълпяващ, че религията е „опиум за народа“ и пр. … – Трябва да си живял в онова време, за да го знаеш с ума си, и с безумието, със сетивата, с тръпките по кожата си. С паметта. С дамгата, че си дете на интелигентско, или на богато, или на свещеническо семейство, която ще дамгоса с трудности, спънки, огорчения половината ти живот, а с тягост – до края. Все още сме. И слава Богу, с вътрешна съпротива и упорство надживели онова време на „обработка“ на съзнанието по съветския идеологически модел, със скудоумните средства и на нашенския социализъм, по който някои хора все още изпитват сантимент…
В празнодумието и безсмислието на идеологическия апарат вече и самите идеолози не вярваха на ни една от думите; но верноподанически се страхуваха от партията, от „първия“, от агентурния апарат, мерките и средствата на които те караха да изтръпваш… Или споменът за онези грамадни вестници с тлъсти черни заглавия, и то какви: „Лозунги на ЦК на КПСС, на БКП, на Комсомола, на ОФ… с повтарящото се стократно „Да живее ЦК на…“, да живее генералният секретар на…; да живее българо-съветската дружба, българо-монголската…, да живее международното положение… Или „Вечна слава на братския героичен… народ на…“. – И така, каквото ви хрумне, четири огромни страници със ситен нонпарей. – Така се натрапваше култът, най-страховитият от които беше към Сталин, у нас изроден и към другаря Червенков и пр. Замяна на основната човешка потребност от Бог и молитва: безбожно да се молиш на някакви измислени от вождовете идоли, кумири.
Но как да знаеш това от далечната страна на свободното слово. Отец А. Шмеман е надарен с усет и интуиция за най-важното, за неотложното, за Истината, и проповядва за това както за „тайно вярващите“, така и за всички симпатизанти. Живото му слово е въздействащо. Господ му е дарил обаяние и „властност“ на словото. Почти „чуваме“ и възприемаме патоса на речта му, „виждаме“ вдъхновеното изражение на лицето му, устремната изповедност на жеста му в издигнатите Дарове при „Твоя от Твоих“. Или когато говори за себеотдайната Христова любов, или за тайнството на дарувания ни живот, любов, радост в Христа Бога.
През микрофона, „задочно“ по-трудно ще доловиш неговото тънко чувство и за най-дребния лъч красота от природата, от живеца на живота, неговата 19 душевна тънкост, сродна с тази на големите руски поети (вж. А. Шмеман, „Дневници“), неговата обичливост, съчувствие, съпричастност към лишените от нормален духовен и църковен живот.
Да споменем и последния (ноември 1983 г.) знаменит труд на отец Александър Шмеман „Евхаристията – тайнство на Царството“ (на бълг. език „Омофор“ 2013 г.). В предисловието, което той пише месец преди смъртта си, казва: „Писах тази книга с мисъл за Русия, с болка и същевременно с радост за нея. Ние тук сме на свобода… Русия живее с изповедничество и страдание,… те са дар Божий и благодатна помощ“. И още: „Живеем в страшна и духовно опасна епоха. Страшна не само заради ненавистта, разделението, кръвопролитията. Страшна е преди всичко поради все по-усилващото се въставане против Бога и Неговото Царство. Отново не Бог, а човекът стана мярка за всички неща, отново не вярата, а идеологията, утопията определят духовното състояние на света…“
Това – в предисловието. Последното изречение на книгата е:
„Господи, добре ни е да бъдем тук!“.
А продължението на „Радиобеседите“ на отец Александър Шмеман ще остане в ума, в душата и сърцето на читателите и на тази негова книга, която, защо ли, също завършва с неслучайното:
„Господи, добре ни е да бъдем тук!“.
Венета Дякова
