Диалози за Евхаристията и аскезата
За книгата на протойерей Стоян Чиликов „Евхаристия и аскеза в традицията на Църквата“, издателство Омофор, 2025 г.
Редакторът, доц. д-р протойерей Павел Събев, е енорийски свещеник в с. Присово и преподавател по Свещено Писание на Новия Завет в Православния богословски факултет при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
Пролог
Книгата на о. Стоян Чиликов разглежда една от най-деликатните теми в съвременното православно богословие: отношението между Евхаристията и подвига, между дара и отговора, между благодатта и свободата.
Избрах да представя тази книга не с кратък обзор и анализ на тезите в нея. Тя изисква разговор, защото самото богословие на Църквата е диалог: между събитие и път, между онтология и аскетика. Затова представям книгата Евхаристия и аскеза в традицията на Църквата чрез въображаем диалог между автора и митрополит Йоан Зизиулас, който е прочел (в моето въображение) книгата на отец Стоян Чиликов и влиза в диалог с него. Този формат има за цел да създаде синтез и пастирско разбиране, в което богословието не е спекулация, а реално общение между човеци в Христа. Моля читателят да ми позволи нескромно да присъствам в този разговор, като редактор на книгата.
Първи диалог: Кое формира Църквата – Евхаристията или подвигът?
Митрополит Йоан Зизиулас:
Драги отче Стояне, когато казвам, че Евхаристията създава Църквата, имам предвид не символичен акт, а събитие, което дава битие. Евхаристийното събрание не е „един от елементите“ на живота на вярващите, то е онтологичната основа, върху която личността и общността получават своята идентичност като тяло Христово. Затова не поставям условия пред даровете на Бога. Дарът не е награда за подвиг.
Отец Стоян:
Владико, аз разбирам това. Действително, Евхаристията не е резултат от нашето усърдие. Но историческият живот на Църквата, творенията на отците и свещените химни на нашето богослужение ни казват, че догмат и етос се мислят заедно. Казано по друг начин: Когато човек пристъпва към Евхаристията, не се изисква „заслуга“, но се очаква отговор. Не като условие пред благодатта, а като движение на свободата към дара.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Радвам се, че твърдиш това, защото ако кажем, че подвигът е условие за участие в Евхаристията, тогава благодатта вече не е свобода на Бога, а следствие от човешка подготовка. Това означава, че дарът вече не е дар, а награда.
Отец Стоян:
Съгласен съм, владико. Ако подвигът се мисли юридически, като „задължение“ преди достъп до Тайнството, Вашата констатация е напълно вярна. Не бива да забравяме обаче, че в християнската антропология подвигът е движение на образа към подобието. Той не е условие, а съ-действие. Ако благодатта дава битие, подвигът подготвя човека така, че той да остане в това битие.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Това вече е езикът на синергията, а не на предварителните условия. В този смисъл мога да приема, че подвигът не е препятствие, а отклик на призива.
Отец Стоян:
В книгата се опитвам да формулирам точно това: Подвигът е топос на свободата. Не бариера пред благодатта, а начин човек да бъде в състояние да приеме дара, без да го профанира и обезсмисли. Не поставям условия пред Бога, описвам отговора на човека, когато стои пред дара.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Това, отче Стояне, вече поставя Евхаристията като начало на подвига, а не като негов резултат. И ако подвигът е отговор, тогава Евхаристията остава сърцето на Църквата като тяло Христово.
Отец Стоян:
Точно така. И затова в книгата разглеждам корелацията образ–подобие, за да се избегне и морализмът, и евхаристийният редукционизъм на живота в Христос.
Подвигът е път към подобието, но Евхаристията възвръща образа.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Следователно, ако трябва да го кажем в едно изречение: Евхаристията създава Църквата, но не отменя човешката отговорност и отговора към Бога.
Отец Стоян:
А аз бих добавил: Човешкият отговор не създава Евхаристията като тайнство, но приема благоговейно дара като тайнство със страх Божий.
Редакторът на книгата:
Този първи диалог поставя отправната точка на двамата събеседници:
• Евхаристията е начало на християнското битие.
• Подвигът е движение вътре в това битие.
• Без Евхаристия подвигът се превръща в автономно нравствено усилие.
• Без подвиг Евхаристията се превръща в ритуален навик.
Оттук започва синтезът, който книгата предлага като основна рамка.
Втори диалог: Благодат и свобода – условие или отговор?
След като беше уточнено, че Евхаристията е начало на християнското битие, а подвигът е движение вътре в него, разговорът се задълбочава в една от най-проблематичните точки: Как се съотнасят благодатта и свободата? Тук се решава въпросът за това дали подготовката за Евхаристията е външна формалност, вътрешен етос или неправомерно поставено условие.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Отче Стояне, и двамата сме наясно, че Благодатта е дар. Тя не се предизвиква и не се поражда от човешка активност. Ако някой каже, че свободата трябва да достигне определено състояние, за да се даде благодатта, тогава свободата става причина за действие на Бога. Това би разрушило самото естество на дара.
Отец Стоян:
Така е, владико! Точно затова в книгата избягвам език, който превръща подвига в изискване. Но благодатта, която се дава свободно, прави човека отговорен. Този отговор не е условие преди дара, той е начин човек да не злоупотреби с дара.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Проблемът идва, драги отче, когато пастирският език започне да изисква „готовност“, „постижение“, „достатъчност“. В такъв език има риск подвигът да стане критерий за допустимост.
Отец Стоян:
Ето защо в книгата правя ясно разграничение между изискване, което би подменило благодатта с човешка заслуга, и отговорност, която е вътрешното движение на свободата към дара. Човек не може да се „подготви“ така, че да стане достоен. Но може да бодърства, да пребъдва така, че да не превърне Тайнството в навик без преображение на вътрешния човек.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Ето това вече е езикът на синергията. Благодатта дава начало; свободата приема това начало и го прави свое.
Отец Стоян:
Да, такава е логиката на светоотеческата традиция. Свободата не допълва благодатта. Свободата отговаря на благодатта. И този отговор е онтологично движение към подобието.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Всеки от нас вижда опасността от два различни начина на възприятие – риска всичко да се редуцира до участие в тайнството, без вътрешна промяна, но и риска подвигът да заеме мястото на дара.
Отец Стоян:
Затова в книгата настоявам за корелациите, не за противопоставянето. Благодат–свобода не е опозиция. Благодат–свобода е порядък на есхатологично битие. Без благодат няма ново битие. Без свобода няма движение към това ново битие.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Ако трябва да се формулира ясно: Благодатта е творящият принцип на християнската личност; свободата е начинът тази личност да се разгръща.
Отец Стоян:
И в този смисъл подвигът никога не е условие за благодатта, но винаги е форма на вярност към благодатта.
Редакторът:
Тук двамата събеседници достигат до общ език:
• Благодатта е Божествен дар.
• Свободата е участието в този дар.
• Подвигът не е праг, а смирено приемане на дара.
• Евхаристията не изисква достижение, но очаква отговорност.
Така вторият диалог подготви третия, в който въпросът за благодат и свобода е поставен като пастирски въпрос: как, кога и защо се пристъпва към свето Причастие; какво значи „подготовка“; как да възприемаме „честото причастяване“.
Трети диалог: Честото причастяване и подготовката – пастирската грижа
След като благодатта и свободата бяха поставени в синергия, разговорът неизбежно се насочва към най-практичния въпрос: Какво означава „подготовка“ за Евхаристията? Ако тя не е условие за дар, а отговор на дара, как изглежда този отговор? И как пастирът различава свобода от немарливост?
Митрополит Йоан Зизиулас:
Отче Стояне, съвременният човек чува различни, често противоречиви послания. Едни казват: „Причастявай се често, това е нормалният ритъм на Църквата“. Други: „Не пристъпвай, ако не си постил, ако не си изповядан, ако не си изпълнил правилата“. От моята перспектива честото причастяване е естествено следствие от това, че Евхаристията е естеството на Църквата като Тяло на Христос. Но честото причастяване не означава лекомислено причастяване.
Отец Стоян:
Съгласен съм, владико! В книгата ясно показвам, че честото причастяване е църковната норма, но има разлика между честота и безотговорност. Човек може да се причастява често, но без покаяние, и тогава честотата става илюзия за духовност. Човек може да се въздържа поради страх, а не поради смирение и тогава въздържанието е друга форма на илюзия.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Да вземем конкретен пример. Млад човек идва в храма на големи празници. Стои тихо, моли се, но не познава ритъма на църковния живот. Той пристъпва към Светата Чаша, защото му изглежда естествено. Трябва ли да му се откаже?
Отец Стоян:
Не. Но трябва да му се обясни. Има разлика между епизодично участие и въвеждане в евхаристийния ритъм. Този човек няма вина, че не познава връзката между подвиг и Евхаристия, вина имаме ние, ако не му я покажем. Той може да бъде приет; но трябва да бъде и подтикнат към по-дълбок живот. Подготовката в този случай е педагогика, не санкция.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Друг пример. Възрастна жена идва на всяка служба, пости, моли се, но казва: „Не съм достойна“. Страхът ѝ е честен, а не каприз. Какво става с подготовката в този случай?
Отец Стоян:
Тук подвигът се превръща в преграда, ако не бъде разбрано, че той е отговорност, а не изискване. На жената трябва да се каже: подготовката не е доказване на достойнство, а освобождаване от страха. Тук пастирът не трябва да увеличава „условията“, а да постави акцент върху дара.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Добре, отче Стояне, но какво всъщност означава „подготовка“? Пост? Изповед? Добродетелен живот? Има риск да изредим неща, които звучат като правила, а не като живот.
Отец Стоян:
Съзнавам това, владико, затова включвам в книгата три важни разграничения:
1. Постът е дисциплина, не гаранция. Той работи върху вниманието на човека, върху тялото и върху волята, но сам по себе си не дава готовност.
2. Изповедта е терапия, не бюрокрация. Тя не е контролен пункт, а възстановяване на връзката с Бога.
3. Добродетелният живот е естеството на Христа в човека. Той не е изискване, а плод от срещата с Христа в Тайнството.
Затова казвам: подготовката е вътрешна подреденост и дисциплина, а не формален списък от изисквания.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Има случай обаче, в който подготовката се превръща в препятствие. Когато човек я изпълнява така, че да „заслужи“ Тайнството. Тогава подвигът се превръща в условие.
Отец Стоян:
Това е проблемът, който книгата постоянно адресира. Не надценявам подвига и подготовката, но ги връщам на мястото им: те са ред в свободата, не критерий на допустимост. Свободата създава порядък чрез аскезата, за да приеме дара с благоговение.
Редакторът:
В третия диалог се очертаха няколко практически принципа, които са ключови за богословската логика на книгата:
• Честото причастяване е норма, но не замества покаянието.
• Подготовката е отговор на дара, не предварително условие за него.
• Пастирът прави разлика между страх и безотговорност.
• Формализмът ражда скрупульозност; липсата на внимание ражда профанация.
• Подвигът е вътрешен ред, а не критерий за „допускане“.
Това води естествено към четвъртия диалог. Тук двамата събеседници вече не разглеждат отделни казуси, а самата богословска архитектура: евхаристийната еклезиология (Зизиулас) и терапевтично-аскетичната антропология (Стоян).
Четвърти диалог: Евхаристийна еклезиология и аскеза – синтез, а не алтернатива
След пастирските въпроси двамата събеседници се връщат към концептуалното ядро. Основното напрежение, което съвременната православна мисъл усеща, е между два типа говорене за Църквата:
1. Евхаристийна еклезиология: Църквата като общност, възникваща от евхаристийното събрание, от събитието, от есхатологичния дар.
2. Терапевтично-аскетична антропология: Църквата като лечебница на човека, който се преобразява чрез аскеза по пътя към подобието.
Книгата на о. Стоян показва, че тези две разбирания взаимно се допълват.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Аз вярвам, че Църквата не е общност, която търси метод за спасение. Църквата е общност, възникваща от Евхаристията – събитие, което вече е есхатологично спасение. Аскезата, ако бъде поставена преди Евхаристията, започва да се приема като път към усъвършенстване. Но човекът става охристовена личност в Евхаристията, не извън нея.
Отец Стоян:
Да, владико, и именно тук поставям първата корелация: Евхаристията дава образа. Евхаристийното събрание не е награда, а проникване на новото битие в нашето време. Без тази основа всяка аскеза се превръща в автономно усилие за постигане на благодатта.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Добре, отче Стояне, как ще избегнем индивидуалистичния аспект на аскезата? Исихастката традиция например, ако бъде разбрана погрешно, може да замени общността с вътрешна самотна молитва.
Отец Стоян:
Затова въвеждам в книгата втората корелация: Подвигът формира подобието. Аскезата не описва „техника на усъвършенстване“. Тя е движение на свободата на духа от плътта.
В патристиката – от Антоний Велики до Григорий Палама – това движение е процес на постигане на единство на естеството на човека, на плът и дух. Не е индивидуализъм, защото се осъществява вътре в литургичния ритъм. Не е „техника“, защото няма автономна цел – целта е Христос в нас.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Тогава как ги подреждаме? Евхаристия и аскеза не могат да бъдат две паралелни линии.
Трябва да има вътрешна структура, която да ги държи заедно.
Отец Стоян:
Точно тук предлагам разбирането за перихореза на аскезата и Тайнствата. Не смесване, а взаимопроникване. Евхаристията е онтологичната основа: тя дава образа, тя прави човека вграден в Христос. Подвигът е антропологичната динамика: той уподобява човека на Христос. Между „образ“ и „подобие“ няма стена, има движение.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Добре е, че посочваш това разграничение, защото то пази от две редукции: Евхаристията без аскеза ще доведе до ритуален редукционизъм; Аскезата без Евхаристия – до морален редукционизъм.
Отец Стоян:
Именно. От моята гледна точка на пастирския опит евхаристийната еклезиология рискува да превърне духовния живот в навик, ако забрави, че свободата е призована да съучаства чрез кеносис и бодърстване. Аскезата може да превърне духовния живот в „техника“ ако забрави, че образът е дар.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Така стигаме до въпроса за спасението. Според теб то може да се мисли през корелацията същност–енергии и през динамиката образ–подобие?
Отец Стоян:
Да. Когато човек живее евхаристийно, той участва в живота на Христа, това е дарът на същността. Когато човек живее подвижнически, той се оформя според Христа – това е движение в енергиите. Дарът и движението не се изключват. Те описват един и същи път – от стария към новия човек.
В този четвърти кръг двамата събеседници стигат до синтез, който е ключов за книгата:
• Евхаристийната еклезиология описва онтологичния център на Църквата.
• Аскезата описва движението на човека вътре в този център.
• Евхаристията дава образа; подвигът води към подобието.
• Между тях няма избор, има перихореза.
• Църквата не е само лечебница, нито само събрание, тя е тяло на Христа, в което членовете получават дара на вечния Живот, ала не са пасивни потребители на този дар; всяко упражнение в добродетелта прави членовете дееспособни да приемат този дар.
Краят на разговора
Митрополит Йоан Зизиулас:
Драги отче Стояне, в нашия разговор се въртим около един и същи възел: Как човекът живее в новото битие, което получава в Евхаристията? Ако правилно съм те разбрал, Евхаристията е събитие на идентичността в Христа, а подвигът е живот вътре в тази идентичност.
Отец Стоян:
Да, владико, и това е всъщност моята теза. Не противопоставям Евхаристия на подвиг. Описвам диалектиката, в която дарът и движението (аскезата) са неразделни. Дарът създава образа; движението – подобието.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Значи можем да кажем така: Евхаристията дава битие; свободата отговаря чрез благоговението на подвига. Подвигът е начинът този отговор да стане действен, преобразяващ и плодоносен.
Отец Стоян:
Бих добавил само това: Тайнствата не действат автоматично. Но действат реално там, където човек стои с бодърстваща свобода. Подвигът не създава Тайнството, той пази мястото му в човека.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Това означава, че нито честото причастяване може да замести покаянието, нито страхът може да замести вниманието.
Отец Стоян:
Да, владико, и считам, че пастирската задача е една: да въведем човека в ритъма, в който Евхаристия и подвиг се държат взаимно – не като правила, а като живот в Христа.
Митрополит Йоан Зизиулас:
Така Църквата вече не може да бъде описана нито като „събрание без аскеза“, нито като „лечебница без Евхаристия“. Тя е общение, в което есхатологичният дар и аскетичната динамика съ-живеят. Това е нейният онтологичен ритъм.
Отец Стоян:
Благодаря, владико, за тези думи! И ако трябва да завършим в едно изречение: Евхаристията е началото на новото битие; подвигът е неговата форма.
Епилог: Думата на редактора
Читателят на този въображаем диалог вече е разбрал, че книгата на отец Стоян Чиликов не е полемика срещу митрополит Йоан Зизиулас. Тя е опит за синтез между евхаристийната еклезиология и светоотеческата аскетическа традиция. Отец Стоян не създава колизия между две системи, а търси общ порядък на новото битие на човека в Христос: Евхаристията е дар на новото битие; подвигът е форма на свободата в този дар. Книгата показва, че православното богословие не избира между Евхаристия и аскеза, защото ние живеем в диалектиката на единството между дара и движението към него.
А това вече е разговор за дар и отговорност, за Тайнство и път, и отново и отново за образ и подобие.
