„Мъдростта не е в съмнението, а в дълбочината на знанието“. Разговор със сръбската писателка Лиляна Хабянович Джурович по повод излизането на български език на романа ѝ “Радост на всички скърбящи”

С тази книга исках да доближа хората от нашето време до онези, които промениха езическия свят и създадоха християнската вяра. Да покажа какви са били тези личности, които днес честваме, палим свещи пред иконите им и молим за тяхната благодатна помощ. И да предам най-важните учения на нашата вяра. Но преди всичко исках да разкажа истинската история за земния живот на Божията майка. За чудното момиче Мария. За нейната несравнима вяра, любов и надежда.

Госпожо Хабянович, особено радостни сме, че Вашата книга излиза на български език точно през 2025 г., когато се честват двадесет години от нейното първо издание. Моля Ви да разкажете повече за работата по текста; как се появи решението, имахте ли колебание да пристъпите към  тази тема.

Много се радвам, че „Радост на всички скърбящи“ вече е достъпна за българските читатели и бих искала още веднъж да благодаря на издателя и на преводача. Тази книга се препечатва непрекъснато за нови читатели през последните двадесет години, а българското издание е хубав принос към честването на годишнината ѝ.
Много събития доведоха до написването на този роман. Първо, през пролетта на 2001 г. сънувах прекрасен сън. В съня си видях икона на Пресвета Богородица. Бавно иконата се приближаваше все повече и повече до мен и едновременно с това се смаляваше. Но образът остана ясен и жив. Накрая осъзнах, че това не е икона, а пръстен на кутрето на лявата ми ръка. А пръстенът, както знаем, е символ на вечна любов. Вярност. Принадлежност.

През лятото на 2002 г. получих като подарък книга за чудотворни руски икони. Една от тях се казваше „Радост на всички скърбящи“. Мислех си, че Пресветата Майка е точно това за нас. Тя е тази, която дарява радост. Обръщаме се към нея, когато сме нещастни и слаби, когато имаме нужда от помощ и утеха. Молим се, очакваме, надяваме се, че тя ще ни чуе. Че ще превърне скръбта ни в радост. Но човек не е тъжен само когато го сполетят нещастия и загуби. Душа, която копнее за Бога, но не знае как да Го намери, също е тъжна. И Божията майка превръща тази скръб в радост. Защото тя ни води към своя Син, към Христос.

Докато гледах иконата, си помислих и какво прекрасно заглавие би било това за роман за земния живот на Дева Мария. И веднага поисках самата аз да напиша тази история. Да получа тази необикновена и безмерна благодат. И веднага щом завърших романа, който пишех по това време, започнах работа върху  „Радост на всички скърбящи“.

Писах книгата от май 2003 г. до март 2005 г. През този период семейството ми и аз направихме няколко поклоннически пътувания. През лятото на 2003 г. посетихме Ефес и къщата, където са живели Пресвета Богородица и св. Йоан Богослов след преследването на християните в Йерусалим. След завръщането ни от Ефес, в малък и уединен антикварен магазин видях пръстена от съня си. Беше абсолютно същият. Беше единственият и беше точно с правилния размер за кутрето на лявата ми ръка.
На Великден 2004 г. посетихме Светата земя. За мен особено трогателно преживяване беше молитвата на гроба на Пресвета Богородица.
В първите дни на 2005 г. бяхме в Москва и Санкт Петербург и там видях два мотива от иконата „Радост на всички скърбящи“.

Да „преживееш“ в книга живота на света Богородица, да изговориш чувствата, мислите и вярата ѝ – това е огромна отговорност, макар да имаме евангелския разказ. Какви бяха Вашите чувства, докато работехте по текста?

Пишех сякаш се молех. Изпълнена с огромна любов към Пресветата майка Мария. Тази любов ми даваше свобода и сила. Освен това, по време на работата си понякога усещах нейното живо присъствие. Сърцето ми тогава беше чисто, а мислите ми – светли и ясни.

Понякога, по време на работата си, когато мислех за кого аз, грешната и недостойната, пиша, колко благословия съм получила и колко голям е моят дълг и отговорност, се страхувах. Тогава, с цялото си сърце, с цялата си душа ѝ благодарях за тази голяма милост и се молех на нея и на Светия Дух да ми помогнат да докажа, че съм достойна за този велик дар. И продължавах да пиша.
Спомням си средата на лятото на 2004 г. като особено труден период. Бях обзета от страх и съмнения. Чудех се дали наистина трябва да пиша тази книга. Дали избрах правилния момент? Дали това, което правя, е добро? Дали е според волята на Божията майка? И откъде имам правото да пиша за най-святата от жените? Какво си въобразявам, коя съм аз?

Толкова ужасни бяха съмненията ми, толкова голям беше страхът ми, че обиждам Божията майка с работата си, че в един момент си помислих да се откажа. Да не напиша никога книгата. Но когато ми хрумна тази мисъл, почувствах болка в душата си.
И тогава започнах да се моля на Светата майка да ми помогне. Да ми отговори. Но нейният отговор да бъде ясен и да дойде при мен отвън, чрез някой друг, за да бъда сигурна, че не си въобразявам. „Смили се и ми помогни да изпълня волята ти“, повтарях дни наред.

Молих се така по време на Литургията, на празника Успение на Пресвета Богородица.

Когато се върнах от църквата, получих съобщение на мобилния си телефон от непозната читателка. До ден днешен не знам откъде е взела личния ми номер. „Седя, мисля и се чудя защо не напишете роман за Пресвета Богородица“, пишеше тя.
В този момент ме изпълниха радост и мир. Божията майка чу молитвата ми. И ми отговори.

Разкажете как се прие книгата. Какви реакции очаквахте и какво се случи в действителност?

Книгата не изненада моите читатели. Преди това бях публикувала два романа от духовния цикъл: книга за Света Параскева и книга за светата сръбска принцеса Милица.

Романът „Радост на всички скърбящи“ беше публикуван на Лазарова събота, 23 април 2005 г. Той достигна до книжарниците и читателите на Великденския Светли понеделник. През май вече беше начело на всички класации за бестселъри.
Първото издание беше в тираж от 20 000 екземпляра. По същото време Сърбия, Черна гора и Република Сръбска бяха залети от пиратски издания на романа, които се печатиха до 2010 г. Легалните издания се печатат непрекъснато вече двадесет години.

Така че читателите прегърнаха книгата, за което, както винаги, съм много благодарна.

Но за мен най-важното беше какво ще каже Църквата.
Година и половина след публикуването на романа, получих неочаквана радост. Светият архиерейски синод на Сръбската православна църква ме удостои с най-високото си признание – орден „Свети Сава“. И това беше направено по предложение на нашия обичан покоен патриарх Павле!

В същото време тази книга и духовният цикъл, който започнах с романа за света Параскева, смутиха някои влиятелни атеисти. И те го показаха веднага. В края на декември 2005 г., когато Националната библиотека на Сърбия получи доклади от библиотекарите от цяла Сърбия за класацията на най-четените книги, беше установено, че романът „Радост на всички скърбящи“ е най-четената книга в мрежата на обществените библиотеки през 2005 г. Това означаваше, че според установеното правило и тридесетгодишна традиция, тази книга и нейният автор имат право на годишната награда на Националната библиотека на Сърбия за най-четена книга.
Всички значими сръбски писатели са получавали тази награда. Двама от тях – два пъти, един – три пъти. Аз бях единственият писател, който я получава четири пъти. И тогава, за романа „Радост на всички скърбящи“, трябваше да я получа за пети път. Трябваше да бъде така, защото моята книга отново беше най-четената. Това беше официално обявено на уебсайта на Националната библиотека на Сърбия и в медиите. Но Управителният съвет на Националната библиотека на Сърбия, който, за да стане още по-лошо, включваше и някои писатели, реши да не даде наградата за най-четена книга на най-четената книга, а на книгата, която беше класирана на пето място в списъка за четене.
Дали бях тъжна? Бях. Чувствах се тъжна, наранена и някак унизена, като всеки човек, който търпи несправедливост. По-късно, от някои изявления на директора на Сръбската национална библиотека, с които той се опита да обясни тази кражба, разбрах, че източникът на неговата мисъл е безбожието, а действието му е антитеизъм. Спомних си, че Господ е казал на апостолите: „И ще бъдете мразени от всички заради Моето име.“ И вече не бях тъжна, наранена и унизена. Бях горда. Бях благодарна, че получих удара и подигравките на безбожниците.

За какви хора е тази книга? Какво искате да промените чрез нея, какво послание искате да им изпратите?

Всяка моя книга от т.нар. духовен цикъл, включително романът „Радост на всички скърбящи“, е предназначена за всички хора. Верните – за да се радват, по-малко верните – да се укрепят във вярата, невярващите – да се обърнат към Бога. И, съдейки по писмата, които получавам от читатели от десетилетия, точно това се случваше.

С тази книга исках да доближа хората от нашето време до онези, които промениха езическия свят и създадоха християнската вяра. Да покажа какви са били хората, които днес честваме, палим свещи пред иконите им и молим за тяхната благодатна помощ. И да предам най-важните учения на нашата вяра.

Но преди всичко исках да разкажа истинската история за земния живот на Божията майка. За чудното момиче Мария. За нейната несравнима вяра, любов и надежда.

Тази, която преди всички векове беше избрана да роди Бог-Син, живя като другите жени от нейната класа. Чистеше. Приготвяше храна. Шиеше. Носеше вода от извора. И пазеше Сина си. И още от четиридесетия ден на живота Му знаеше, че Синът ѝ ще страда. Че, според думите на пророка, сърцето ѝ ще бъде пронизано от меча на болката.

Когато дошло времето Христос да се разкрие на света, тя му показала, че Го обича като майка и Го следва като вярваща. Първото Му чудо, превръщането на водата във вино на сватбата в Кана, Той направил както тя поискала. След това го следвала из цяла Юдея, Галилея и Самария. Винаги отстрани, винаги сред други жени. И била негов съучастник и състрадател в спасението на света.

Никога не се оплаквала. Никога не го правила. Никога не извикала от отчаяние. Дори на Голгота, докато наблюдавала страданията Му на кръста. Защото една майка може да направи всичко за сина си.

Докато пишех, често плачех. И се срамувах. Питах се как смеем да я молим да ни даде деца, как смеем да я молим да ни закриля и пази и да защитава синовете и дъщерите ни, когато Синът ѝ беше убит от подобни на нас. И тя ми се усмихна от иконата. Майката на Живия Бог, която се научи от Сина си да прощава, да благославя и да обича.

Вие не сте завършили богословие, промяната във Вашия живот, свързана с Църквата, както и писането идват в един по-късен момент на осъзнатост. Как настъпи тази промяна?

Това не беше внезапна и рязка промяна. Беше дълъг процес. Когато си спомням живота си днес, струва ми се, че Господ и Божията майка са ме подготвили за тази благодат чрез много събития и преживявания.
Бях на седем години, когато на въпроса каква искам да стана като порасна, отговорих, че искам да бъда писател. И не просто някакъв писател, а писател, чиито книги читателите биха харесали толкова, колкото аз обичам историята за Пинокио.
В училище се отличавах особено със сръбския език и историята. Изгубих родителите си в ранна възраст, затова живях с баба си, докато не отидох да уча (завърших Икономическия факултет в Белград). Тя ми даде християнско възпитание, което нямаше да се случи, ако бях израснала с родителите си. Да не забравяме, че съм родена и израснала в комунистическа страна през 50-те години на миналия век. Имахме икони в къщата, ходехме на църква и баба ми ми разказа за две чудеса, на които е била свидетел. Едното беше свързано с раждането на майка ми, другото – с изцелението на чичо ми. Така че, още в най-ранното си детство осъзнах, че ние, хората, не сме сами. Че нашите светии, Бог и Божията майка се грижат за нас и ни пазят.

По-късно и аз самата имах няколко подобни на чудеса преживявания.

Всичките ми преживявания, интереси и ангажименти се събраха, когато му дойде времето.

Четвъртият ми роман „Женско родословие “ (София, Унискорп, 2015 – бел.ред.) беше публикуван и веднага постигна изключителен успех сред читателите. След това, през 1999 г., публикувах още един роман, който затвърди статута ми на най-четена сръбска писателка. И започнах да пиша следващия. Работих върху този нов ръкопис в продължение на една година. И след това, на 29 декември 2000 г., отидох в църквата „Света Параскева“ в Белград. Докато се приближавах към църквата, два пъти ми дойде мисъл, че трябва да напиша книга за света Параскева. По-късно, докато чаках в храма да целуна иконата, тази мисъл ми дойде за трети път. Сега, сякаш по команда, трябваше да спра да пиша книгата, която бях започнала, и вместо това да напиша роман за света Параскева, чието заглавие щеше да бъде „Петкана“ (Сръбски прякор за света Параскева).

По това време познанията ми по богословие бяха нищожни. Любовта и благоговението ми към света Параскева бяха огромни. Бях много уплашена. След дълго обмисляне обаче се осмелих да започна работа. И тя тръгна! Никога не съм писала книга по-бързо или по-лесно. И когато книгата беше публикувана в средата на октомври 2001 г., тя беше посрещната от една страна с радост и удоволствие, а от друга – с удивление и съпротива, дори с подигравки.
Романът „Петкана“ надвишаваше моята литературна кариера. Надвишаваше моя живот. Докато пишех тази книга, аз се променях. И усетих как се променям. Усетих омайната красота на Православието. Осъзнах, че мъдростта не е в съмнението, а в дълбочината на знанието. Научих се да разбирам и обичам по-добре другите хора. И станах по-добър човек.

Моето духовно родство и приятелство с покойния митрополит Амфилохий Черногорски също започна с „Петкана“. Тъй като не се познавахме преди да публикувам книгата, оставих му ръкописа на портата на Патриаршията с молба да го прочете и да посочи евентуални канонични грешки. Той прочете ръкописа и ми написа впечатленията си: „Прочетох „Петкана“ за нула време. С тази книга Лиляна предлага сърцето и ума си като цъфнал благоуханен лилиум в дар на света Параскева и на Иисус Христос.“ Не мисля, че някой някога е казвал нещо по-красиво за моята книга или за която и да е друга.
Оттогава до смъртта си през 2020 г. митрополит Амфилохий прочете всичките ми книги в ръкопис и дори написа предговори за някои от тях.

Вие сте най-четената православна писателка в Сърбия, многобройните Ви книги отдавна са популярни и обичани извън пределите на родината Ви. Какви са най-големите предизвикателства при създаване на художествената литература, която говори за православната вяра и живот?
Досега съм написала осемнадесет романа – шест от семейно-светския цикъл и дванадесет от духовния цикъл.
Преди да напиша романа „Петкана“, в сръбската литература нямаше подобни книги. Няма и днес. Създадох нещо съвсем ново: романи, в които истинска история на известни личности и събития служи като основа за представяне и обсъждане на някоя значима богословска тема, въпрос или православен догмат, като например: аскетизма в пустинята, влиянието на ангелите върху човешкия живот и техните прояви в ежедневието и сънищата ни, пътуването и изкушенията на душата през първите четиридесет дни след напускане на тялото, молитвеното мълчание, влиянието на Светия Дух върху творчеството, разрушителното действие на сектите и култовете, покаянието като онтологична революция…

Подготвям се внимателно за писането на всеки роман. Посещавам местата, където са живели героите на историята, изучавам задълбочено обща история, история на изкуството, народна памет, обичаи, писанията на Светите отци и някои съвременни автори по богословската тема, с която се занимавам. Понякога, когато е необходимо, проучвам в архивите. С всяка нова книга се образовам допълнително и това увеличава творческата ми радост.
Докато пиша, чувствам отговорност към бъдещите читатели. Искам да им разкрия красотата и дълбочината на Православието във всяка книга. И книгата да им бъде от духовна полза. Едва когато книгата бъде публикувана, когато пристигнат първите писма и съобщения, когато чуя първите впечатления, тогава мога да си отдъхна с облекчение.
Докато пиша, се страхувам дали ще успея да не правя грешки и да не съгреша. Да не разочаровам хората, за които пиша, и Духа на Истината. Да оправдая благодатта, която съм получила.
По време на работата си се моля на Светия Дух да ме вдъхновява и напътства, но също и на светците, за които пиша. Според светоотеческото предание, светците участват в рисуването на иконите. Те си сътрудничат с художника. Вярвам, че те помагат и на писателя, който пише за тях. Ето защо, в началото на всяка книга благодаря на моите свети герои, че ми позволиха да разкажа техните истории.

Благодарна съм на Бога и на Пресвета Богородица, че ми позволиха да пиша книги като „Радост на всички скърбящи“. Винаги съм наясно, че те биха могли да дадат тази благодат на всеки друг писател. И че са ми я дарили от състрадание и доброта, а не заради моите заслуги.

Посветила съм живота и делото си на Пресвета Богородица. Имам една снимка. Тя е направена в църквата „Успение на Пресвета Богородица“ в Гетсимания, близо до Йерусалим, на Коледа 2008 г., когато за втори път отидох на поклонение в Светата земя със семейството си. Тази снимка е символ. Снимка на мен. На живота. Там коленича. Косата ми е покрита. Лицето ми не се вижда, в гръб съм. Но можете да видите книгата в ръцете ми, романа „Радост на всички скърбящи“. И светия образ на Пресвета Богородица. Това е посланието: Аз не съм важна. Важно е това, което създавам. Книгите са важни. И осъзнаването ми, че това, което всички наричат ​​„мое“, всъщност не ми принадлежи. Затова смирено го полагам пред Тази, Която ми е дала всичко. И казвам: Благодаря ти, най-скъпа майко! Благодаря ти за всичко!

Какво е Вашето новогодишно пожелание за читателите?

Баба ми казваше: „Нека Бог ви даде здраве, хармония и напредък“. С течение на времето осъзнах, че тези три думи съдържат всичко, което бихме могли да пожелаем на някого. Но все пак ще добавя: Пожелавам на читателите, а и на всички хора, да запазят това, което имат и обичат, и Бог да им даде това, което им липсва. В тези, с които живеят, да търсят какво ги обединява, а не какво ги разделя. И никога да не забравяме, че само любовта може да ни спаси. Любовта, която получаваме, но и любовта, която даваме на другите. Защото Бог също се нарича любов.

 

Автор: Илиана Александрова

 

Снимки: личен архив на писателката