Представяне на романа „Радост на всички скърбящи“ – разказ за земния живот на Божията майка

В навечерието на големия християнски празник Рождество Богородично, издателство „Омофор“ припомня на своите читатели една от най-новите си книги, посветена на света Богородица. В представянето на романа „Радост на всички скърбящи“ от сръбската писателка Лиляна Хабянович-Джурович, осъществено в  рамките на културната програма на Пролетния панаир на книгата 2026 – НДК, участват авторката на българския превод, Татяна Филева, и богословският редактор Дария Захариева.

℘

„… Болка! Едва сега зная какво е болка! Едва сега зная какво е страх!”, хлипаше Анна. Сама в своята спалня. Сама в своята безнадеждност.

„Коя съм аз? Нещастница, която Господ е проклел, затваряйки утробата й. А сега, ето, и мъжът ми ме напусна. Йоаким! Всичко, което имах! Защото не е едно и също да си мъж на майка на много синове и дъщери, и на бездетница, чиито ръце са празни. До днес имах за кого да се грижа и за кого да говоря, когато съм между жените. Гордеех се с него. Неговата преданост ми беше защита пред другите. И залог за моята ценност. Животът с него ми доказваше, че не живея напразно. А сега! Вече нямам нищо! Изгубих всичко!”, ридаеше.

С едно-единствено движение, изпълнено отчаяние, раздра новата си дреха. Облече скръбна одежда. Да оплаче своите неродени деца. Чедата, които изгубваше с всяко месечно очистване. И своя мъж. Неговата любов към неплодната жена. Искаше да оплаче и себе си, въпреки че това не беше допустимо. „Но кой друг би тъгувал за мен!”, плачеше тя.

Като обезумяла режеше кичури от косата си, която все още беше хубава и която до вчера толкова радваше нейния мъж.

„Сполетя ме нещастието, от което през целия си живот се страхувах. Всичките ми усилия да го избегна, се оказаха напразни. В дните на празниците ядях семена от дюля и нар, с надеждата, че ще оплодят утробата ми. Молех се. Ходех при пророчиците, които ми даваха надежда. Принасяхме в жертва стотици от най-добрите животни, без никакъв недостатък. И въпреки това, великият Яхве не благослови моята утроба, нито сне срама от мен.

Йоаким отклоняваше приятелите и роднините. Водеха в къщата ни дъщерите и сестрите си. Предлозите им за това бяха много, а намерението – едно-единствено. Говореха му за четирите жени на Яков. И за двете жени на Авраам. За стотиците жени на Давид и Соломон. За примера на прародителите. И му напомняха за Божията заповед: „Множете се!” Всичко това правеха, за да го отделят от мен. И ето, дойде черният ден на тяхната победа и моето поражение!”

Сломена, падна в постелята. Но още същия миг се свлече на пода, завладяна от страшната мисъл, че в същата постеля скоро ще легне друга жена.

Дълго лежа на голата земя. Отхвърлена жена, просната на пода подобно на стар, изцапан килим.

Четиридесет дни прекара у дома в дълбока скръб.

Йоаким не се обаждаше. Не се чуваха и вести за него.

Чакаше пристигането на другата жена като край на собствения си живот. Знаеше, че тя ще я избута не само от постелята, но и от сърцето на нейния мъж. Ще я избута със силните ръце на своите деца. Ще й отнеме многото дребни задължения. Ще обезсмисли дните й. Ще направи напразно нейното съществуване.

Осъзна, че Господ й е предлагал много дарове. А тя не е могла да ги приеме, защото разтваряше ръцете си само за едно. Осъзна важността на всичко, на което дотогава не беше отдавала значение. Онова, което е било обикновено или дори обременяващо, изведнъж стана хубаво и ценно за нея.

Докосваше предметите. Стомната. Покривката. Масата. Купата. Всяка вещ беше част от някаква история. От някакъв миг, който е споделила с Йоаким. А сега ще дойде нова жена. Ще стана господарка над всичко нейно. И ще изплете своите тайни с предметите от всекидневието. Своите спомени с Йоаким.

„Какво да правя?”, питаше се. „Да чакам това бавно умиране? Или да отида в пустинята и да се оставя на глада, жаждата и дивите зверове, докато умра. Като всяка нещастница”.

Когато мина четиридесетият ден на скръбта, когато изтече и четиридесетата скръбна нощ, тя излезе в градината.

И тук намери само своята печал.

Всичко, което докосваше с поглед, й напомняше за нейното нещастие. Даровете на плодородната земя. Богатите лозя и маслинени гори по околните хълмове.

Анемониите, криновете и планинските лалета. Гургулиците и планинските пеликани. Чучулигата, която летеше към гнездото, пълно с нежни, току-що излюпени птичета.

„И тя е майка. Хранителка на нетърпеливи чеда. А аз? Коя съм аз? Неканен гост. Дори и тук, между цветята, които съм насадила и отгледала със собствените си ръце. Скоро ще ги бере някоя друга. И нейните деца ще изпълнят това място на тишина”, шепнеше, изнемогнала от скръб.

Беше сигурна, че Йоаким вече е дошъл при своята избраница и само чака сигурно доказателство за нейната бременност, за да я доведе вкъщи.

За миг видя набъбналия корем на благословената невеста. Ръката на Йоаким, закрилнически обгърнала нейните рамене. Блясъкът на чистото щастие на неговото лице. Вгледа се в страшната картина на своя провал и почувства, че ще извика от болка.

„А Ти, Яхве, защо отвърна ухото Си от мен, защо затвори очите Си, за да не стигне до Теб вопълът на моята душа! Добре! Нека ми бъде по Твоя съд! Но, ако погледнеш милостиво на моята мъка и, като Подател на дарове, си спомниш за мен и ми дариш чедото, което така силно желая, ще го посветя на Теб за цял живот. Ще се нарича мое, а да служи на Теб!”, завика тя. Повтаряше думите на онази другата Анна, която преди хиляди години беше изпросила Господнята милост и беше родила син, бъдещия съдия и пророк Самуил.

Докато се молеше, я сепна шум. Мек като шепот. Като светлина. Блага и развълнувана. Помисли си, че това е илюзия на изплаканите й от сълзи очи. Игра на ума, който се губеше в неизвестните предели на тъмнината. И тогава светлината започна да приема очертания. Шумът се облече в думи.

„Анна, Анна! Твоята молитва е чута! Твоите въздишки преминаха през облаците и твоите сълзи стигнаха до Бога! Ето, ти ще заченеш и ще родиш дъщеря, и ще я наречеш с името Мария! Чрез нея ще бъдат благословени всички родове и ще се даде спасение на света!“

Откъс от романа „Радост на всички скърбящи“, Лиляна Хабянович-Джурович, Омофор, 2025

Превод: Татяна Филева