Православният възглед за душевните болести

Книгата на руския православен психиатър Д. Авдеев е предназначена за широк кръг читатели.  Представя християнския възглед за природата на душевните болести и начините за справяне с тях. Анализът на духовните корени на разпространени психопатологични състояния е направен от гледна точка на учението на Православната църква и опита на светите отци на вярата.

Дмитрий Авдеев е психиатър, психотерапевт, кандидат на медицинските науки. Специализирал е богословие в Богословския факултет към Университета „Лучиан Блага“ в Румъния. През 2005 г. основава и до днес ръководи Институт по проблемите на формирането на християнско отношение към психичните заболявания и разработва модели на православна психотерапия. Автор е на 60 книги, преведени на румънски, сръбски, английски, испански и немски език.

 

 

• Преводач: Татяна Филева
• Брой на страници: 176
• Корици: меки
• Език: български
• Цена: 10 лв.
• Размери: 14×21
• ISBN: 9789542972143

За поръчки: Фондация Покров Богородичен, Бул. Черни връх 68, София 1470, тел. (02) 9871655, моб. 0886 149 991, Ивайло Недков

Из книгата

Болестите на душата – съкровена тайна
В анализа на причините за възникването на психичните заболявания става ясно, че поради тяхното многооб­разие е трудно да се обединят в една схема. Само този, който е бил в психиатрична болница, който е виждал и слушал психично болни хора или е общувал с тях, може да потвърди, че „духът” на това лечебно заведение е изключително тежък. Имам предвид не външното впечатление от видяното, а вътрешното сърдечно чувство. Както бе изяснено по-горе, в случай на „естествена” психопатология, симптоматиката се развива по биологични причини, а не по вражеско изкушение. Но „атмосферата” в психиатричните клиники съществено се отличава от тази в една болница.
Как стоят нещата тук? Възможно е да се срещнат едновременно и обсебеност, и телесен недъг? По-скоро е така.
Владика Лука (Войно-Ясенецки) по този повод казва: „Причините за много душевни болести са неизвестни на учените психиатри. Ние не знаем причините и за умопомрачението. Но за мен няма съмнение, че в числото на умопомрачените има известен процент истински бесновати”.
Например има категория психично болни, които не понасят нищо църковно, било то молитва, поръсване със светена вода, мирис на тамян и т. н. Познавам случаи, когато болни от епилепсия, намирайки се в дисфорично, т. е. злобно, агресивно състояние, са се опитвали да късат кръстовете на членовете на семейството, отнасяли са се кощунствено към иконите и други светини. Това поведение е било придружено с ругатни, викове, заплахи.
Неведнъж съм наблюдавал как отключването на психичното заболяване съвпада по време със заниманията с окултно „лечителство”, увлеченията по магия или магьосничеството на някого от членовете на семейството на болния. Наблюдавал съм и развитие на психопатология у деца, възникнала след самоубийство на майката или бащата. Това, че между родителите и децата има най-тясна духовна връзка, отдавна е добре известно. Също така се знае, че ако родителите съгрешават тежко, не се каят и не се изправят, нерядко децата страдат и от психични разстройства. В своята практика съм стигнал и до следния извод: много деца, родени извънбрачно, имат едни или други, в това число психопатологични или личностни отклонения.
Сурожкият митрополит Антоний (Блум) в статията „Психичната болест: наказание или кръст?” пише: „Има едно място в писанията на свети Йоан Кронщадски, което може да ни озадачи, но не можем да отхвърлим. Той казва за душевните болести, че има души, които са толкова крехки, че биха се прекършили от грубостта и жестокостта на заобикалящия ги свят. И Господ допуска между тях и света да се спусне покривалото на психичната болест, за да отдели тези души от това, което би могло да разруши тяхната цялостност. И зад това покривало душата зрее и се изменя, човекът расте. Тези думи са се запечатали ясно в паметта ми.
Преди много години, когато още бях лекар във Франция, ми зададоха въпрос за един художник. В нашата среда имаше изтъкнат иконописец, който започна да полудява. Майка му и сестра му постъпиха така, както постъпват мнозина: не искаха да го разстройват. И когато той казваше, че усеща миризма на сяра, те даваха вид, че усещат същото и казваха: „Да, да наистина…” – въпреки че в действителност нямаше нищо подобно!
Когато болестта започна да прогресира, се обърнаха за съвет към мен като лекар. Казаха ми: „Поръсвахме го със светена вода, отслужвахме молебени, извършвахме помазване над него, той се изповядва и се причастява – но няма подобрение. Въпреки всичко продължава да боледува… Какво да правим?” Тогава отговорих: „Изпратете го в болница, за да му бъде направена електротерапия”. Помня с какво възмушение ми отговориха тогава: „Ти какво, невярващ ли си?! Мислиш, че със силата на молитвата не може да се направи това, което може да направи електрошокът?! Ами ако дяволът действа в него?!” Тогава отговорих чистосърдечно и предизвикателно: „Вижте какво, ако дяволът действа в него, електрошокът не може да причини никаква вреда на дявола, а човека може да спаси…” Думите ми бяха посрещнати с голямо негодувание, но все пак се наложи да го настанят в болница. По това време работех там и имах възможност да го виждам всеки ден. Той лежа в болницата около година. Кощунстваше, мяташе се, беше напълно невменяем. Никой не можеше да влезе в контакт с него… И след това изведнъж дойде на себе си.
Когато излезе от болницата, излекуван с медицинска помощ, се оказа, че с него се е случило това, за което говори Йоан Кронщадски. Неопитният, макар и много надарен, но още не съзрял иконописец излезе от болницата вече зрял творец”.
В повечето случаи на психични разстройства има място и духовната „диагноза”. Границите тук са много прозрачни.
И още. Неведнъж ми се е случвало да виждам душевноболни хора с голям „стаж” в заболяването, които според мярата на въцърковяването, по Божия милост се справяха с различни трудноизлечими и неизлечими симптоми на заболяванията. Молитвата и светите Тайнства коренно променяха психичното им състояние. Изчезваха упоритите натрапчиви идеи, халюцинациите. В очите им се появяваше осмисленост, самочувствието им значително се подобряваше. Вместо „маската на умопобъркания” на лицето им се изписваше печатът на духовността.
Професор Д. Е. Мелехов в своя труд „Психиатрията и проблемите на духовния живот” пише: „Под влияние на греха човешката душа, в която е жива съвестта, изпитва чувство за вина, печал, мъчение и потребност да се освободи от греха. Вярващият човек търси помощ в църквата, обръща се към духовно опитен човек. Той изпитва духовна болка и страдание, а понякога носи и физическите последствия от греха.
Пред духовника, както и пред психиатъра, ако той е вярващ човек, като първа задача стои поставянето на „духовна диагноза”, тоест определянето кое в тези страдания на човека има непосредствено духовна причина и подлежи на духовно лечение. Същевременно трябва да установи дали неговите преживявания не са свързани с психична болест, породена от увреждания в мозъчната дейност или на целия организъм, и съответно изисква лекарска компетентност…
Освен това, ако са налице психосоматични увреждания, които са косвено следствие от лични или семейни грехове, тогава трябва да се приложат едновременно духовни и психиатрични методи за лечение. В такива случаи духовното оздравяване може да доведе до психично и физическо оздравяване”.
Ще спомена за още едно много важно духовно наблюдение: „Врагът е паднал от гордост. Гордостта е начало на греха; в нея се съдържат всички видове зло: тщеславие, славолюбие, властолюбие, студенина, жестокост, безразличие към страданията на ближния; мечтателност на ума, усилена дейност на въображението, демоничен израз на очите, демоничен характер на целия облик; мрачност, тъга, отчаяние, ненавист; завист, принизеност, у мнозина – срив в плътска похот; мъчително вътрешно безпокойство, непослушание, страх от смъртта или обратно – желание да се сложи край на живота и, накрая, което не е рядкост – пълно умопомрачение. Ето признаците на демоничната духовност. Но докато не се проявят ярко, те остават незабелязани” [архимандрит Софроний (Сахаров). Из книгата „Старецът Силуан Атонски”].
Безусловно, още много предстои да се осмисли и да се разгледа, за да може по-добре да се помага (духовно и телесно) на психично болните.